Майкъл Еберхарт - Обектът на престъплението

— Баламосваш ме.

— Честна дума — увери го Шон.

— Какво е това дело?

— Убийство.

— Така ли? Кой кого е убил?

— Чувал ли си за Чад Къртис?

— Че кой не е? Всеки ден пишат по вестниците. Пречукал гаджето си, само че го няма трупът. С това ли се заемаш?

— Аха.

— Служебно, нали? Не дават много пари — поклати глава Мак и махна с ръка. — А и шефовете на фирмата ти няма да се съгласят. Особено онова стиснато копеле Спан.

— Все още не съм сигурен.

— Аз пък съм — отбеляза Мак и пресуши и втората част от бутилката. — Благодаря ти, че се сети за мен, приятелю, само че следващия път ме наеми за нещо, с което наистина ще можеш да се занимаваш.

Той стана и се отправи към вратата.

— Слушай, отивам в „Тортила Флет“. Имат чудесни питиета и мексиканска кухня. Искаш ли да дойдеш?

Шон си падаше по мексиканската храна, но сега трябваше да измисли начин да убеди съдружниците във фирмата, че спечелването на трудно, макар и слабо платено дело, ще им бъде от огромна полза и ще е хитър ход от тяхна страна.

— Не, Мак. Имам малко работа.

— Браво на теб — изръмжа детективът и затръшна вратата така, че къщата се разтресе.

Рано на следващата сутрин Шон застана пред прозореца на неосветения си кабинет и се загледа към пристанището на Нюпорт — кея на фериботите, окичен със сини и бели коледни светлини, старата консервна фабрика, сега превърната в ресторант, с червена звезда на покрива и картонен Дядо Коледа, облегнал се уморено на нея.

Хоризонтът бе станал оранжев — може би някъде там имаше буря. След ден-два вълните щяха да са големи.

— Само да убедя Спан — каза си той.

Като повечето адвокати, Шон имаше навика да репетира пледоариите си на глас и нерядко заставаше пред огледалото, за да види как би изглеждал в очите на съдебните заседатели.

Видя как сребристия мерцедес на шефа му се вмъква в осеметажния паркинг от другата страна на улицата. Един ръкав на костюм се показа през страничния прозорец и мушна пластмасова карта в процепа, бариерата се вдигна и колата изчезна в бетонната конструкция. Спан се появи след няколко минути — висок, със зализана сива коса, стиснал в ръка виненочервеното си куфарче. Крачеше бодро, като че ли наближаваше обяд. Шон нямаше нужда да поглежда часовника си. Знаеше, че е точно шест и четирийсет и пет.

Спан беше започнал кариерата си като адвокат по криминални дела, но впоследствие се бе преквалифицирал, давайки си сметка, че само малцината елитни избраници, които пишеха книги — повече знаменитости, отколкото професионалисти — успяваха да пробият в криминалното право.

Повечето хора, извършили престъпления — както казваше Спан поне по веднъж всяка седмица, — не могат да си позволят да наемат адвокат и най-често получават служебен защитник. Тези, които имат пари, невинаги плащат, тъй като не са съвсем каймака на обществото. След като лъжат, мамят, изнудват, крадат и убиват в ежедневието си, от тях не може да се очаква да се променят за един ден и да станат почтени.

Да си добър адвокат по криминални дела означава да изискваш да ти се плаща предварително.

При ежедневните си обиколки Спан се отбиваше в кабинета на Шон точно в десет и четирийсет и пет, ако не беше в съда. Преди да се срещне с шефа си днес, обаче, той искаше да поговори със Скот Пауърс. Спан беше наел Скот преди седем месеца по препоръка на Шон, за да помага при по-маловажните дела. Беше добър адвокат и негов стар приятел.

Познаваха се още от училище, когато играеха заедно бейзбол.

— Искал си да ме видиш. Как върви със самопризнанията на Бъргър? — попита Скот, когато влезе при Шон. Бяха връстници, но оредяващата коса и бледият цвят на кожата правеха Скот да изглежда по-стар.

— Съдията ги отхвърли. Трябваше да видиш физиономията на Гамбоа, когато заразпитвах любовницата. Беше страхотно!

— Много се радвам. Носът на това ченге трябва да се натрива редовно.

Иначе как върви делото?

— За това исках да поговорим — отговори Шон, прекоси стаята и седна на един стол до прозореца. — Мисля, че ще се наложи ти да се заемеш с него. Известно време ще бъда ангажиран с нещо друго.

Шон знаеше, че трябва да си осигури допълнителна помощ, ако искаше Спан да приеме плана му. Логично беше да се обърне към Скот. Той би се справил с настоящите му дела не по-зле от самия него. Те бяха най-обикновени. Освен това, ако възникнеха неприятности, щеше незабавно да му окаже помощ.

Но имаше няколко проблема. Най-напред, още с пристигането си преди седем месеца, Скот бе предизвикал скандал. Беше се оказал единственият свидетел на убийство, извършено в някакъв бар за хомосексуалисти. Знаейки, че е безполезно да лъже, бе признал пред телевизионните камери, че е педераст и го бяха излъчили 2-и, 4-и, 5-и и 7-и канал в новините от пет и единайсет часа. Когато Скот се появи на работа на следващия ден, Спан изфуча от кабинета си и го пресрещна. После го вкара вътре, затръшна вратата и му се нахвърли така, че всички чуваха екзекуцията в продължение на петнайсет минути.