Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Само толкова имам — отговори жално мърлявият мъж и размърда пръсти.

— Съжалявам — поклати глава Силк. — И дума не може да става.

Се’недра отвори уста да каже нещо.

— Мълчи — почти й викна Гарион. — Нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Ами какво ще кажеш за старата? — предложи мърлявият. — Петдесет жълтици са добра цена за нея. Даже са множко според мен.

Юмрукът на Силк се стрелна напред и мръсният драснианец се олюля. От околните коптори надничаха хора. Драснианецът попипа устата си и започна да ругае.

— Довърши го, Мандорален — рече нехайно Силк. Рицарят извади меча си и смушка бойния си кон. Драснианецът запищя от ужас и избяга.

— Какво каза? — попита Улф. — Беше пред него и не можах да видя.

— Цялата местност гъмжи от мурги — отвърна Силк. — Миналата седмица минавали буквално на орди. Вярвам му. Ние сме стари приятели.

— Ти познаваш това животно? — възкликна Се’недра.

— Керан ли? Разбира се. Ходихме заедно на училище.

— Драснианците обичат да държат всичко под око, принцесо — обясни й Улф. — Крал Родар има агенти навсякъде.

— И този ужасен човек е агент на крал Родар? — изрече Се’недра с недоверие.

— Всъщност Керан е маркграф — каза Силк. — При нормални условия има изключително възпитани маниери. Помоли ме да ви предам неговите комплименти.

Се’недра изглеждаше съвсем объркана.

— Драснианците разговарят помежду си с пръсти — обясни Гарион. — Мислех си, че знаеш.

Се’недра го изгледа с присвити очи.

— Керан всъщност каза: „Обади на червенокосото девойче, че се извинявам за обидата, която му нанесох“ — осведоми я самодоволно Гарион. — Той просто искаше да приказва със Силк и имаше нужда от подходящ предлог.

— И ме е нарекъл „девойче“?

— Той използва тази дума, не аз — бързо отговори Гарион.

— Значи ти знаеш този таен език със знаци?

— Естествено.

— Престани, Гарион — твърдо изрече леля Поул.

— Керан препоръча незабавно да се махнем оттук — каза Силк на господин Улф. — Съобщи ми, че мургите търсели някого — вероятно нас.

В другия край на лагера изведнъж се разнесоха гневни гласове. Няколко десетки надраки се измъкнаха от колибите си, за да препречат пътя на група конници, които току-що се бяха появили от дълбоката клисура. Конниците бяха мурги. Начело на надраките стоеше огромен дебел мъжага, който приличаше по-скоро на животно, отколкото на човек. В дясната си ръка стискаше страшен стоманен боздуган.

— Кордоч! — изрева той. — Казах ти, че следващия път, когато дойдеш тук, ще те убия.

Мъжът, който излезе напред и застана лице в лице с огромния надрак, беше Брил.

— Казвал си ми много неща, Тарлек — изкрещя той в отговор.

— Този път ще получиш каквото заслужаваш, Кордоч — изрева Тарлек и закрачи напред, размахвайки боздугана.

— Стой си на мястото — предупреди го Брил. — Нямам време за теб точно сега.

— Вече нямаш никакво време, Кордоч — за нищо.

Барак доволно се засмя и каза:

— Може би някой ще се възползва от възможността да каже „Довиждане“ на нашето приятелче ей там? Смятам, че Брил тъкмо се готви да тръгне на дълго-дълго пътуване.

Ала дясната ръка на Брил внезапно се стрелна под туниката му. С рязко движение той измъкна нещо и с едно-единствено движение го завъртя и го захвърли право към Тарлек. Плоският метален триъгълник просветна във въздуха и с отвратителен звук на срязани кости се заби в гърдите на огромния надрак. Силк чак изцъка от изумление.

Тарлек се взря тъпо в Брил, устата му зееше отворена, лявата му ръка посегна да затули бликащата кръв дупка в гърдите. После боздуганът се изплъзна от дясната му ръка, краката му се подкосиха и той тежко се сгромоляса напред.

— Да се махаме — изрече остро господин Улф. — Надолу към потока! Тръгвайте!

Препуснаха към скалистото легло на потока и поеха по него във влудяващ галоп. Калната вода изскачаше на водопади изпод копитата на конете. След неколкостотин разкрача рязко обърнаха посоката и се изкатериха по стръмния бряг, покрит с едър чакъл.

— Насам! — извика Барак и посочи едно по-равно място.

Гарион нямаше време за мислене — притискаше се към коня си и се стремеше да не изостава. Далеч зад тях се чуваха викове и крясъци.

Спуснаха се по нисък хълм и по сигнал на Улф дръпнаха юздите и спряха конете.

— Хетар — каза господин Улф. — Провери дали идат след нас.

Хетар обърна коня си и в галоп се изкатери до група дървета на билото.

Силк сипеше ругатни, лицето му бе посиняло от гняв.