Дейвид Едингс - Гарион

— Всеки прави, каквото може — казах със самодоволна усмивка аз. После огледах по-внимателно гролима. Имаше белези по бузите като мургос, но нещо в него беше по-различно. В очите му личеше дързост и изгаряща амбиция, за която Ктучик едва ли си даваше сметка. — Губиш си времето тук, Ктучик — казах след това. — Ти няма да откриеш дъщеря ми, независимо колко мурги си пратил по дирите й на запад. Още по-малко пък ти лично ще я намериш. Такова нещо би било отбелязано в нашите напътствия.

— Ще видим — каза той сдържано. — Сторих ти се достатъчно важен, за да спреш заради мен. Можех да покажа на Чамдар твой портрет, но той не би бил достатъчно добър.

Аз се разсмях.

— Пращаш едно момче да върши важната работа, Ктучик. Няма да отведа твоя слуга близо до Поулгара.

— И това ще разберем. Рано или късно някоя неведома сила ще те притегли към мястото, където е тя.

— Никога няма да срещнеш дъщеря ми, Ктучик. Повярвай ми, тя може да се пази добре. Защо не си вземеш гролима и не си вървите у дома? Верният на Бога 6 6 Най-вероятно — поредният преводачески гаф. По-голям смисъл би имало „Убиецът на Бога“, както по-късно титлуват Гарион. Бел.Mandor. идва и ти не можеш да направиш нищо срещу това.

— Точно това събитие още не е решено, старче.

— Ще стане, старче , и не ми се вярва да ти хареса начина, по който ще те връхлети. Идваш ли, Чамдар?

— Да идвам? — попита объркано той. — Къде да идвам?

— Не ставай дете. Щом изляза от шатрата, господарят ти ще те накара да ме проследиш. Много по-удобно ще е и за двама ни, ако яздим заедно.

— Моят Господар ще реши това — отвърна хладно той.

— Увери се тогава. Ще яздя на юг. Ако случайно загубиш следите ми, след няколко седмици ще съм в Тол Хонет. Разпитай за мен като стигнеш там. Няма да е трудно да ме откриеш.

После се обърнах и излязох от шатрата.

Поулгара приемаше пребиваването си сред буйните и необуздани алорни като изгнание. Поул се гордееше с всеки алорн поотделно, но като раса те често я довеждаха до истерия. Тя жадуваше да се върне обратно в Сендария. Хората там не са толкова изискани като арендите, но пък са любезни, цивилизовани хора, а цивилизоваността означава много за дъщеря ми.

През този период отделих не малко време, за да забавлявам амбициозния Чамдар. Колчем излезех от Долината, избирах произволно някое малко и затънтено селце в Сендария или Северна Арендия и избивах по няколко мургоса там. Чамдар тутакси заключаваше, че съм ги убил, защото са се доближили прекалено до Поулгара, и хукваше да разчепква мястото. Обикновено му отнемаше по пет-шест години да следва фалшивите следи, които бях оставил за него. След това те изчезваха изведнъж, а по-късно на друго място той отново започваше всичко отначало. Сигурен съм, беше съвсем наясно с моите игрички, но нямаше никакъв избор. Фактът, че той не остаря през тези години показваше, че има високо положение в кастата на гролимите. Не беше точно ученик, но предполагам бе много близо до тази степен.

През цялото това време Поулгара живееше в безопасност — макар и не съвсем доволна — в Черек, Драсния или Алгария. Тя неизменно даваше невръстния престолонаследник за чирак на някой занаятчия в малко селце или град. Когато стигнеше пълнолетие, му уреждаше собствен бизнес — почти по същия начин, както беше постъпила с Дарион през четиридесет и пети век. Така и не разбрах откъде вземаше пари за обучението и за купуването на магазини. Също така неизменно се представяше за член от семейството на младия човек — по-голяма сестра, братовчедка, най-често като леля, а веднъж-дваж даже си приписа ролята на негова майка. Стараеше се семейството да е толкова обикновено, че редките пътници или пък срещащите се тук-там ангараки даже да не го забележат. Предполагам това бе много досадно за Поул, но тя прие задължението да крие престолонаследниците по своя воля, а дъщеря ми имаше много силно чувство за отговорност.

Моят принос — да държа Чамдар далеч от нея — беше съвсем незначителен. Но аз се ласкаех от мисълта, че облекчавам задачата й, па макар и с малко. Освен това имах ангажимента редовно да наглеждам подопечните ми фамилии. Понякога се спусках и до Ктол Мургос, за да проверя докъде е стигнала опозицията.

Обществото на мургите не прилича на нито едно друго по земята, най-вече защото е построено на военен принцип. Те нямат княжества, а военни околии, всяка управлявана от генерал. Заради манията на мургите да поддържат чиста раса, по улиците се срещаха единствено мъже в ризници, а жените стояха вкъщи. През вековете най-различни военни предводители се редуваха да носят незаконната корона в Ктол Мургос. Ето защо имаше Династията Госка, Династията Ктан, Династията Хага, а през последните векове се появи и Династията Урга. В действителност нямаше особено голямо значение кой точно седи на трона в Рак Госка, защото Ктучик винаги е управлявал Ктол Мургос от кулата си в Рак Ктол.