Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

— За птиците — отвърнах.

Той изсумтя.

— Защо не се изкъпеш и не си смениш дрехите, Поул? — язвително каза Белдаран. — Цялата си в курешки.

Пренебрежително свих рамене.

— Ще се оронят щом изсъхнат.

Тя изразително изви очи към тавана.

Рано на другата сутрин излязох от кулата и се отправих към малкия хамбар, където близнаците държаха припасите си. Двамата бяха алорни и много обичаха бира. А една от основните съставки за получаването на тази напитка беше житото. Бях сигурна, че ще намеря поне едно-две чувалчета от него. Открих сандъка, в който държаха пшеницата, и напълних с него две конопени торбички, които бях видяла да висят на кука върху задната стена на сайванта. После, натоварена със своята плячка, поех към Дървото.

— Накъде тъй поела си, сестро? — Беше поетично настроената чучулига. Хрумна ми, че моето желание да изследвам задълбочено официалния васитски арендски език може би се е породило по време на разговорите ми с чучулигата.

— Отивам към Дървото — отговорих.

— А това какво е? — попита, мушвайки човка в чувалчетата, които носех.

— Подарък за новите ми приятели — казах.

— И какъв ли ще е той?

— Ще видиш.

Понякога птиците са любопитни почти колкото котките. Моят познайник чучулигата не ме остави на мира и все разпитваше за съдържанието на торбичките чак докато стигнахме Дървото. Птиците изпаднаха в екстаз, когато разпръснах житото. Събраха се всички пернати от околността, за да се угостят. Наблюдавах ги с гордост известно време. После се изкачих на дървото и се изтегнах на един от дебелите му клони, за да се полюбувам на новите си познайници. Имах някакво смътно усещане, че Дървото одобрява това, което направих. Доста размишлявах по въпроса онази сутрин, но все още бях доста объркана от начина, по който се сдобих с новите си способности.

„Това е подаръкът на Дървото за теб, Поулгара“, чух гласа на майка си. Изведнъж всичко се разкри пред мен. Разбира се, че е така! Как не се бях сетила и сама! „Най-вероятно, защото не му обърна достатъчно внимание“, отбеляза мама.

През годините, които последваха, Дървото се превърна във втори дом за мен. Прекарвах по цели дни върху някой клон, обгърнала го с ожулените си крака и с гръб, опрян върху могъщото стъбло. Хранех своите птици и си говорехме. Опознавахме се все по-добре, а те ми разказваха за промените във времето, за горските пожари и случайните пътници, които минаваха през Долината. Вкъщи винаги критикуваха опърпания ми вид, но птиците изобщо не забелязваха това.

Годините минаваха, а ние с Белдаран растяхме игриви и неопитни — и двете само кожа и кости. Една сутрин обаче открихме, че през нощта сме се превърнали в жени. Върху нощните ни ризи имаше недвусмислено доказателство за това.

— Ще умрем ли? — попита ме Белдаран с треперещ глас.

„Кажи й да престане, Поулгара!“ — достигна до мен острият глас на майка ни. Това беше нещо, което никога не проумях напълно. С мен тя се свързваше направо, но никога не си контактуваше директно със съзнанието на Белдаран. Сигурно е имала причина за това, но не пожела да ни я обясни.

„Какво става, мамо“, попитах аз. Честно да си кажа, бях почти толкова уплашена, колкото и сестра ми.

„Това е естествен процес, Поулгара. Случва се на всички жени.“

Убедена съм, че безформеният ни чичо беше съвсем наясно какво става с нас, но така и не сме го обсъждали. Белдин имаше своя теория по въпроса за това кога се проявява „талантът“, както го наричаше татко, при отделните членове на многобройната ни фамилия. Той беше стигнал до извода, че това става по време на пубертета. Аз се вписвах в тази негова теория. По онова време бях на около дванадесет години. За нас с Белдаран събитието се превърна в „онзи период от месеца“. Тогава сестра ми се чувстваше унила и потисната, а аз — раздразнена. Всичко това причиняваше толкова неудобства! Мама беше споменала, че „нещо може да се случи“, когато двете с Белдаран съзреем, но беше доста неясна и мъглява в изразите си. Явно беше необходимо първият сблъсък с нашия „талант“ да стане спонтанно. Не ме питайте защо, нямам и най-бегла представа или пък разумно обяснение за този обичай.

Помня ясно обстоятелствата около първото събитие. Тътрузех огромна торба с жито към Дървото, за да нахраня птиците си, и мърморех под нос. С течение на времето пернатите ми приятели започнаха изцяло да разчитат на мен и не бяха далеч от това да се възползват безогледно от моята щедрост. Отдаде ли им се случай, птиците могат да станат мързеливци като всички останали живи твари. Нямах нищо против да ги храня, но установих, че губя все повече време да мъкна торби с жито от хамбара на близнаците към Дървото.