Каси Едуардс - Рози след дъжд

— Не мислех, че ще се върнеш някога — отвърна виновно Джеръми. — Позволих й да замине, защото мислех, че това е най-добро за нея. Не беше хубаво да расте без майка. Когато това семейство ме помоли да я осинови, аз им разреших.

— Чичо Джеръми, казах, че ще се върна — настоя Тейла, като едва се сдържаше да не заплаче. — Обещах на Виада! Обещах й! А сега нея я няма. Къде е? Ще отида и ще я взема, Тя ми е сестра. Аз искам да се погрижа за нея. Трябва да бъдем заедно!

— Не можете — каза Джеръми, като сведе виновно поглед, а после погледна Тейла, сякаш й се извиняваше. — Виждаш ли, Виада беше законно осиновена. Тя е законна дъщеря на това семейство. Тя им е истинска дъщеря.

— Добре, ще проверя това — каза Тейла. — Къде е тя, чичо? Трябва да отида при нея. Веднага!

— Невъзможно — отвърна Джеръми.

— Мога и ще го направя — настоя Тейла.

— Тейла, Виада живее в Америка сега — изплю камъчето чичо й. — Едно богато семейство от Сан Франциско се грижи за нея като за собствено дете. Отведоха я в дома си и са се погрижили тя да получи образование, което никога нямаше да получи, ако беше останала тук — изкашля се, — или пък ако живееше с теб — погледна към Ян, — или пък ако живееше с теб и съпруга ти. — Постави ръце на раменете й. — Нека всичко остане така, Тейла — посъветва я той сериозно. — Сега пред Виада има перспективи, които повечето хора нямат.

При тези думи Тейла поклати недоверчиво глава. Тя се разкъсваше между обичта към чичо си и тъгата по сестра си.

Все пак, не е ли на сигурно място сестра й? Може би е и по-щастлива, отколкото, ако беше в дивата Австралия?

— Да се учи. Да се образова. Не е ли това най-доброто за нея?

Да, Тейла разбираше, че това, което е направил чичо й, беше правилно. Той, също както и Тейла, желаеше най-доброто за сладката, невинна Виада.

Тейла се разплака и прегърна чичо си.

— Съжалявам, че ти се развиках — каза тя. — Много съжалявам.

Джеръми я погали по косите.

— Ще те изцапам — каза той и се усмихна. — Въпреки че вече си се изцапала сама, като си се ровила в руините от къщата. Не е ли така?

— Да, не можех да не поостана при спомените си от детството — промърмори тя. После очите й заблестяха. Освободи се от чичо си и хвана Ян за ръката. — О, Ян, покажи му бележките. Той ще им се зарадва!

Ян ги извади от джоба си и ги подаде на Джеръми. Забавляваше се, докато наблюдаваше Тейла и чичо й да си спомнят с тези листчета откъси от тяхното минало.

Тейла и Ян стояха един до друг на терасата на Клиф Лодж, от която се откриваше прекрасна гледка към морето, и мълчаливо се наслаждаваха на чудесния ден, Мъглата се стелеше на парцали. Под нея морето яростно се хвърляше в безкрайна атака към брега. Освен този шум и свистенето на вятъра, нямаше други звуци.

— Ян, толкова си щедър — каза Тейла, като наруши мълчанието. — Чичо ми винаги е бил беден като църковна мишка, а ти изведнъж му подари такова богатство, което той дори не може да си представи.

— Богатство? — учуди се Ян. — Скъпа, няколко златни монети не са богатство.

— За чичо ми… и за мен… те са — отвърна Тейла, като се сгуши в него.

— Едно нещо е сигурно — никога вече, докато е жив, няма да му се налага да чисти комини — каза Ян и дълбоко вдъхна от свежия въздух.

— Може би не — каза Тейла. — Но се съмнявам дали ще го направи. Комините са неговият дом. Сигурна съм, че отново ще започне да ги чисти още преди да сме се качили на кораба за Аделаида.

Ян с недоверие я погледна, но не каза нищо, тъй като дълбоко в себе си беше уверен в същото. Той, изглежда, беше от този тип хора, които не могат да стоят настрани и да гледат как други вършат работата, в която те са най-добрите.

— Ян, тъжно ми е, че не можах да се видя с Виада, но съм щастлива, че е в добри ръце — промълви Тейла. — Докато аз се тревожех за съдбата й, тя вече е била на сигурно място в новото си семейство. — Направи пауза, а после погледна Ян. — Скъпи, съмнявам се, че някога отново ще я видя, тъй като законното осиновяване е обвързано с тайната. Всичко, което знам, е, че е отведена в Сан Франциско. Сан Франциско голям град ли е?

Полазиха я студени тръпки, когато Ян се намръщи, вместо да отговори. Това беше красноречив отговор. Сега беше повече от сигурна, че наистина никога вече няма да види сестра си. Но това, че Виада беше добре и на сигурно място, изглеждаше достатъчно засега. Можеше да бъде съвсем друго. Нещата можеха да имат трагичен край и за двете. Но, изглежда, че и двете са намерили своите малки спокойни кътчета на този свят.