Каси Едуардс - Рози след дъжд

— Казваш, че неговото жилище — започна Ян, но спря, когато Тейла, която отново погледна през прозореца, този път извика.

— О, не! — отвори вратата и скочи от каретата, преди тя да е спряла. — Не може да бъде! Боже господи, къде е Виада? Къде е чичо Джеръми?

Ян скочи от каретата и отиде при нея. Прегърна я и я обърна с лице към себе си.

— Не можеш да отидеш там — каза той и се намръщи. — Стените, които още стърчат, са отслабени от огъня и може да се срутят върху теб.

По бузите на Тейла се стичаха сълзи.

— О, Ян, всичко, което беше скъпо за мен и за моите родители, беше в тази къща — хълцаше тя. — А сега не е останало нищо. Нищо не е оцеляло в този огън — обзе я страх. — А може би и Виада е загинала тук. Или… или моят чудесен чичо.

Ян я придърпа още по-близо и я притисна към себе си.

— Ще разберем как е станало това и къде са сестра ти и чичо ти — успокои я Ян. — Не мога да повярвам, че сестра ти е загинала в огъня, нито пък чичо ти. Както виждаш, някои от стените още са здрави. Това означава, че огънят не е бил така опустошителен. Тези, които са били вътре, са имали време да излязат.

Тейла внезапно пребледня.

— Боже мой, Ян, това сигурно е работа на Пол Хатуей. Сигурно той се е разпоредил да изгорят къщата. Човекът, който е изпълнил заповедта му, сигурно е пристигнал с кораб точно преди нас. О, боже, Ян, Пол постигна това, с което ме заплашваше толкова пъти! — Изтръгна се от прегръдката му и се затича към останките от къщата. — Трябва да проверя! — викаше тя. — Трябва да потърся сестра си!

Тейла! — викаше Ян, като тичаше след нея. — Спри! Не отивай там!

Но тя не го чуваше. Навлезе в овъглените останки, повлече се из развалините, без да се интересува от праха, който полепваше по дрехите й и влизаше в обувките й. От всички страни се издигаха порутени стени, а миризмата на изгорено дърво дразнеше носа й, лютеше на очите й.

Тя се наведе и започна да разравя пепелта, по бузите й се стичаха сълзи.

— Виада! О, Виада!

Сянката на Ян падна върху нея, когато той се наведе и нежно я изправи.

— Трябва да дойдеш с мен — каза строго той. — Ще потърсим отговор някъде другаде. Не се рови тук. — Погледна към стената. — По дяволите, Тейла, тук не е безопасно. Внезапно се чу силен глас.

— Тейла, ти ли си?

Тя се извъртя и избърса очите си, като размаза пепелта по лицето си. Душата й се стопли, когато позна Ричард Хатън, най-добрият от съседите им.

— Мистър Хатън? — извика тя и се изтръгна от ръцете на Ян. Отиде при мъжа и го попита отчаяно. — Мистър Хатън, кажете ми как се случи това? Къде е сестра ми? Къде е чичо ми?

Мистър Хатън беше плешив, нисък и набит. Той въздъхна и погледна към руините зад гърба на Тейла.

— Успокой се, Тейла! — каза той и се намръщи. — Сестра ти и чичо ти са живи. А всичко, което мога да ти кажа за пожара, е, че, изглежда, е започнал, когато върху дрехите на простира са хвръкнали искри. Мога да кажа, че сестра ти и чичо ти са се устроили, но чичо ти още е зает с пренасянето си. Сигурен съм, че ако пообиколиш малко улиците на След, ще го откриеш.

— Благодаря на Бога, че са добре — каза Тейла и се поотпусна. — Благодаря ви, сър. Благодаря!

Мистър Хатън погледна подозрително към Ян.

— Виждам, че с тебе е един млад мъж — каза той. — Не ми казвай, че моята малка Тейла вече е лейди и се е омъжила.

Тейла избърса сълзите си и се усмихна, като погледна към Ян. Запозна го с мистър Хатън ги остави сами. Тейла тъжно погледна руините.

— Бих искала, ако мога, да намеря библията на майка ми или поне кошницата й за шиене, която винаги беше пълна с красиви разноцветни кълбета конци. — Гласът й секна. Като се поуспокои малко, тя продължи: — Ако само можех да намеря нещо, с което да си я спомням. Или каквото и да е от миналото ми. Каквото и да е, то ще бъде за мен като съкровище. — После се обърна към Ян: — Ян, бях права, когато казах, че няма нищо вечно. Това се отнася и до любимата ти къща, подслон, убежище от детството. Човек би очаквал те да се разрушат от времето, но не и от пожар. Не е честно, Ян.

— Но трябва да си спокойна вече за това, което най-много те безпокоеше — опита се да я успокои Ян. — Сестра ти и чичо ти са живи. И пожарът не е избухнал по заповед на Пол.

— Трябва да открия сестра си и чичо си — каза Тейла, обърна се и тръгна към каретата. Но на пътя й падаше сянката на една от оцелелите стени. Тя се взря в нея и въздъхна. — Чудя се… — и като повдигна полата си, се затича обратно към руините. Ян не помръдна. Този път не искаше да се меси. Изглежда, беше открила нещо от своето минало.