Каси Едуардс - Рози след дъжд

— Искаш да ми кажеш, че все пак той те е заставил да легнеш в леглото му? — каза той, а гласът му потрепера.

— Не, за бога! — извика Тейла, която не искаше в никакъв случай да наранява Ян. — Ян, точно обратното. Беше така, както казах на Дейзи — Пол никога не ми е посягал по този начин. Той никога не ме пожела. Той не можеше.

Ян повдигна вежди и погледна объркано Тейла.

— Какво искаш да кажеш с „той не можеше“? — попита с недоверие. — Боже мой, как може човек да гледа такава жена и да не я пожелае?

— Мъж, който е импотентен — отвърна Тейла и с мъка преглътна. — Ян, Пол беше импотентен. Никога не сме поделяли с него нищо друго, освен омраза.

— Импотентен? — възкликна Ян с облекчение. Остави чашата си и силно се разсмя. Тейла го гледа известно време мълчаливо, после и тя се разсмя. — Импотентен? — повтори Ян, като размахваше ръце във въздуха и се смееше със сълзи на очи. — Господ си знае работата. Той е изпратил наказание за този злодей, който беше по-страшен от самата смърт — обърна се и погледна Тейла. — Ако Пол наистина не е могъл да те люби… боже… скъпа, та това е най-жестокото наказание за един мъж! — Прегърна я със силните си ръце и я притисна към себе си. — Боже, благодаря ти!

Думите, които изричаше Ян, караха Тейла да се притиска към съпруга си, щастлива, че му се е обрекла, чувствайки се по-сигурна, чувствайки се желана, о… така страстно желана!…

Няколко месеца по-късно

Глоусестършайър, Англия

Тейла седеше облегната на ръката на Ян, докато каретата ги отнасяше по виещия се път към След. Тя гледаше през прозореца от дясната си страна замечтано и се възхищаваше на пейзажа. Глоусестършайър. Гледайки към хълмовете, тя сякаш виждаше божията намеса тук.

Пръснати между тях, скрити в гънките им зад поля, гори и ручеи, се стелеха красиви селца. Когато като дете Тейла беше предприемала дълги разходки, разстоянията се оказваха по-къси и пътечките — по-малко стръмни, тъй като това беше най-красивата част от Англия. Тя се беше разхождала в Котсуолдс и през май, когато всичко наоколо бе пълно с див зюмбюл, и през лятото, когато поляните бяха застлани с детелина и жълт фий, и през есента, когато гората бе покрита със златисти листа, а стърнищата пълни с оронено зърно.

Сега беше ранна утрин, мъглата бавно се вдигаше от долините и се откриваха шарени поля, обградени като с дантела от тъмна гора, покриващи хълмовете като пъстроцветно одеяло. Сърцето на Тейла се сгря при спомена за нощите, когато оставаше сама, мъглата се вдигаше от нивите и луната огряваше всичко със сребърната си светлина. Тогава цялата местност изглеждаше някак загадъчна и красива — сребърни хамбари, сребърни обори, сребърен въздух и сребърно небе.

Спомените й бяха прекъснати и тя отново се върна към реалността, когато копитата на коня, впрегнат в каретата, зачаткаха по калдъръма при влизането в малкото село След. От двете страни на пътя се виждаха цветя, окъпани от роса.

Тейла беше затаила дъх и жадно поглъщаше с поглед всичко, което й беше добре познато и близко. Над селото се извисяваха кулите на старата църква, къщите и магазините изглеждаха като сънени в този час от деня — слънцето едва докосваше прозорците им със своите живителни златни лъчи.

Тейла се приближи до прозореца и посочи към върха на църковната кула.

— О, Ян, погледни! — извика тя и въздъхна. Той се приближи към нея и наклони глава, за да може, да види какво сочи. — Виждаш ли часовника? Преди години той спря за няколко месеца, но го поправиха. — Погледна към Ян, докато каретата минаваше покрай църквата. — Знаеш ли, повече ми харесваше, когато не работеше — каза тя. — Защо трябваше отново да ни връщат времето?

Ян се усмихна. Взе ръката й и я задържа.

— Мисля, че разбирам чувствата ти — каза той. — Безвремието е така подходящо за Котсуолдс. Изглежда, сякаш времето е спряло в цяла Англия.

— Знаех, че ще разбереш — отвърна Тейла и се наведе да го целуне. После погледна отново през прозореца и сърцето й лудо заби. Скоро. Скоро щеше да бъде пред къщата на родителите си.

— Каза, че чичо ти Джеръми се е преместил в къщата на родителите ти, след като те починали — обърна се към нея Ян, когато видя нетърпението, с което се взираше през прозореца, докато каретата минаваше покрай по-малки и явно бедни къщи от другата страна на селото. — Каза, че е вдовец и че сам се грижи за Виада.

— Да, вдовец е и сам се грижи за Виада — повтори Тейла. С мъка преглътна — не искаше да плаче. Спомените я притискаха като тежък товар. — Да, той живее в дома от моето детство — размърда се Тейла на седалката. — Виждаш ли, така той намери място спокойно да прекарва нощта. Неговото жилище не беше богато.