Каси Едуардс - Рози след дъжд

Но какво? Какво очакваше да открие? Очевидно всичко, което може да гори, беше изгоряло.

Убедена, че ще открие нещо, Тейла коленичи в праха до стената, без да се замисля, че ще изцапа роклята си. Беше развълнувана, докато търсеше с поглед малка дупка, която тя и сестра й бяха открили преди години в мазилката, докато си играеха с куклите на пода в тяхната стая до тази стена. След като я бяха открили, пъхаха там най-различни неща, които бяха решили, че са тяхна тайна и бяха уверени, че никой нямаше да ги открие.

Това, което бяха решили да крият там, бяха бележки една към друга, в които разкриваха тайните си. Беше се превърнало в игра, която продължи много години. Едно след друго пъхаха там сгънати листчета и така съхраняваха тайните си.

Тейла започна да чопли с пръсти мазилката, която след пожара се ронеше като пясък. Дъхът й секна, когато само след секунди разкри отвор, в който бяха останали непокътнати от огъня купчина хартии.

Ръцете й затрепериха, тя се пресегна и ги взе. Изтощена от силните емоции, седна в праха и започна да разтваря листчетата едно след друго — мастилото едва личеше, времето беше накарало спомените от детството да избледнеят.

Тя остави своите листчета настрани и започна да чете тези на Виада, като преоткриваше любовта на сестра си — и, о, толкова много знаци на сестринска обич, че изпадна почти в агония от болката, че все още не знаеше къде е.

В една от бележките прочете, че сестра й още на осем години се е влюбила в едно момче от хора, същото момче, към което Тейла изпитваше симпатии на шестнадесет години.

Но много по-късно откри какво значи истинска симпатия и страст…

— Тейла, какво правиш? — чу внезапно гласа на Ян зад гърба си. — Какво четеш? Господи, погледни на какво е заприличала роклята ти — сложи ръце на раменете й. — Мисля, че е време да тръгваме, скъпа, преди да решиш никога повече да не се сбогуваш с миналото си.

Тейла го погледна. Лицето й беше изцапано с пепел. Тя му подаде бележките и каза:

— Никога няма да ми се налага да се сбогувам с миналото си, тъй като голяма част от него е тук, в тези бележки.

Изправи се и се опита да поизтупа роклята си, но се отказа, като разбра, че е безсмислено. Това, което откри, я беше успокоило. Сякаш Виада беше близо до нея и надничаше над рамото й, смеейки се, готова отново да напъха друга бележка в дупката.

— Боже, тези бележки са писани от теб и Виада! — възкликна Ян, който набързо беше прочел някои от тях. — Как ги откри? Как е възможно да не са изгорели?

Тейла взе ръката му и го поведе бързо към каретата.

— Всичко ще ти разкажа, Ян — каза тя, като гледаше бележките в ръката си. — Но докато ти разказвам, трябва да търсим чичо Джеръми. Сега, когато открих бележките, нямам търпение да открия Виада и да се посмеем над тях.

Тейла каза на коняря да кара бавно по улицата и двамата с Ян се качиха в каретата. Докато бърбореше на Ян за бележките и мястото, където ги криеха с Виада, не спираше да оглежда всяка къща, покрай която минаваше каретата. Оглеждаше щателно комините им.

И го видя! Нейният чичо Джеръми! Подаде глава от прозорчето на каретата и извика на коняря да спре. Ян излезе след нея и погледна нагоре, към един човек, който стоеше до комина на стръмния покрив на една къща и държеше четка с дълга дръжка. Човекът беше черен от глава до пети, дори по-черен от обгорените руини на къщата на Тейла.

— Чичо Джеръми! — извика Тейла и размаха ръце. Затича се към къщата и се загледа в мъжа, който спускаше една стълба, а очите му едва се виждаха през маска от сажди.

Когато той най-накрая стъпи на земята, Тейла се хвърли в обятията му, без да я е грижа за саждите, които покриваха дрехите му. Заслужаваше си за всички сажди по света, щом като можеш да прегърнеш любимия си чичо, когото не си виждал отдавна.

— Как се върна в След? — попита Джеръми, като гледаше към Ян над рамото на Тейла. — Този мъж — кой е той?

Като изтри носа си с опакото на ръката, Тейла се обърна и протегна ръка към Ян. Той се приближи към тях и я пое.

— Това е съпругът ми, Ян Лейвъри — каза гордо тя. — Ян, това е моят чичо Джеръми. — После погледна сериозно чичо си. — Къде е Виада? — попита тя, а гласът й потрепера. — Минахме покрай къщата. Видяхме руините. Толкова съм нетърпелива да видя сестра си. Тя е добре, нали?

Чичо й я потупа по рамото.

— Виада е добре — увери я той и й се усмихна. — Сладка моя, тя е повече от добре. Осиновиха я.

Тейла примижа и се изстъпи назад.

— Осиновена? — възкликна тя. — Какво искаш да кажеш с това „осиновена“? Тя трябваше да ме чака да дойда да я взема. Щях да я отведа вкъщи. Никога повече нямаше да сме разделени. — Изведнъж очите й засвяткаха гневно. — Чичо Джеръми, как можа да допуснеш това да се случи? Защо го направи? Защо?