Каси Едуардс - Рози след дъжд

Тогава в конюшнята разярен и с изваден пистолет се втурна Ян.

— Тейла! — извика той и се хвърли към нея. Притисна я здраво към себе си. Огледа я и вида, че не е ранена — ужасно разстроена, но жива!

Погледна надолу и видя двата трупа. Веднага ги разпозна. Пребледня и пусна Тейла. Пъхна колта си в кобура и приклекна до Ридж. Видя просмуканата му от кръв риза, после побелялото като платно лице, очите му, пълни с болка.

— Ридж! Боже мой! — изрече на пресекулки потресеният Ян. Повдигна главата му и пъхна под нея малко сено. — О боже, Ридж, как се случи това? Защо?

Като пое дълбоко въздух, Тейла също коленичи до Ян.

— Скъпи, той ми спаси живота — промълви тя. Погледна към мъртвия Кенет, а после отново към Ридж. — Ако не беше дошъл навреме. Кенет щеше да ме убие.

Ян я погледна.

— Кенет искаше да те убие? — възкликна той. — Защо? Той беше наш приятел.

Тейла сведе поглед.

— Мисля, че не, Ян — промълви тя. — Никога не ни е бил истински приятел.

Ридж протегна ръка към ръката на Ян и здраво я стисна.

— Имам много неща да ти казвам — каза той, като кашляше и трудно си поемаше въздух. — Но, приятелю, нямам време. — Тялото му се стърчи в конвулсии и той изпъшка от болката, която го прониза. Стисна още по-силно ръката на Ян. — Ян, ти беше най-добрият ми приятел, а аз те разочаровах. Извинявай, приятелю! За всичко!

Ян се наведе още по-близо до него.

— Прощавам ти за каквото и да е — каза той. Почувства, че Ридж губи сили. — По дяволите, дръж се! Не можеш да умреш!

Ридж се закашля. От носа и устата му шурна кръв.

— Направи ми една услуга, приятелю! — помоли той.

— Всичко! — съгласи се Ян. — Всичко, за което ме помолиш. Казвай!

— Кажи на Хонора, че винаги съм я обичал — каза Ридж, но гласът му отслабваше. — Кажи й, Ян! Ще… направиш ли това за мен, Ян? Моля те!

Ян нямаше възможността да го увери, че ще предаде думите му на Хонора Тялото на приятеля му потрепера и зелените му очи застинаха завинаги.

Като се опитваше да не заплаче, Ян затвори очите му, освободи ръката си от неговата, но я задържа малко, сякаш искаше да я стопли.

— О, Ян! — изхлипа Тейла. — Жалко за всичко!

— Да — отвърна Ян и пусна ръката на Ридж. Прегърна Тейла и й помогна да се изправи. — Съмнявам се, че някога ще разбера какво се е случило тук. Ридж не успя да ми каже.

— Скъпи, мисля, че знам.

— Знаеш? Какво?

— Докато Ридж и Кенет спореха преди изстрела, Ридж разкри много неща — най-вече, че е бил разбойник.

Ян беше шокиран от думите й.

— Сигурно не си чула добре — каза той. — Ридж не…

— Да, Ридж — настоя Тейла. — И най-лошото, че е бил с Пол Хатуей.

— Не! — извика Ян, като нервно прекара пръсти през косата си.

— И също, че Пол Хатуей му е предложил да ме убие. Той отказал. Но Кенет приел. А през цялото време се е преструвал, че ни е приятел. Просто е изчаквал удобния момент.

Ян погледна към Кенет.

— Да върви по дяволите! — изръмжа Ян. — През цялото време е мислел как да те убие. Но защо нищо не съм забелязал?

— Защото винаги беше така мил и услужлив — отвърна Тейла. — Ян, всички ни направи на глупаци. Бил е и в бандата на Пол Хатуей. Искаше да ме убие не само защото са му платили за това, но и защото си му се подигравал някога в кръчмата на Джо.

Ян присви очи и се помъчи да си спомни.

— Но това беше невинна закачка — отвърна Ян. — И през цялото време е замислял жестоко отмъщение? Дори е бил член на бандата на Пол? — поклати глава и въздъхна с облекчение. — Е, вече всичко свърши.

— Да, благодаря на Бога, че свърши — допълни Тейла и също въздъхна.

Ян я погледна право в очите.

— Наистина ли? — попита я той. — Вече се чувстваш добре, нали? Пребледняла си.

Тейла му подаде фенера и прихвана стомаха си с две ръце, когато я присвиха внезапни болки.

— Не, Ян, не съм добре — каза тя изнемощяло. — О, боже, целият този страх и вълнението… Контракциите започнаха, Ян.

Ян примижа:

— Но, Тейла, има още един месец!

— Не, няма, скъпи — отвърна Тейла, а болките станаха още по-остри. — По-добре ми помогни да се добера до леглото. После изпрати някого за лекар.

Ян я прегърна и й помогна да се добере до къщата.

— Спокойно, скъпа — окуражаваше я той. — Просто… спокойно.

— О, Ян, страхувам се — отвърна Тейла. — Ами ако е прекалено рано? О, Ян, ако е рано?

— Да гори в ада Пол Хатуей! — прокле Ян. — Може наистина да успее да отмъсти. Ако нещо с детето ни се случи…

Тейла изохка. Болките отново я присвиха.

Слънчевата светлина се прокрадваше през дантелената завеса. По това време Тейла обикновено се разбуждаше и планираше деня си. Но този нямаше да бъде обикновен, нормален ден. Болките, които терзаеха тялото й, превърнаха нощта безкрайна.