Каси Едуардс - Рози след дъжд

Док Рейли стоеше от едната страна на леглото й, Айва — от другата, а Ян — при нозете й. Докторът отстрани Ян и пъхна ръка в родилния канал. Най-накрая почувства бебето.

— Напъни, Тейла! — каза той, като обхвана главата на бебето. — Напъни още веднъж и бебето ще излезе.

Уморена и изтощена, Тейла прехапа долната си устна, когато нова болка я прониза. Събра всички сили и се напъна, не можа да повярва, когато най-накрая чу радостен вик, който се изтръгна от Ян, и скоро след това и първите викове на тяхното дете.

— Бебето ми! — извика тя, като облиза пресъхналите си устни, и протегна ръце към доктора. — Моля, покажете ми го!

Док Рейли почисти бебето, пови го в меко одеяло и го сложи в обятията на Тейла. После избърса челото си с ръка.

— Беше безкрайна нощ! — каза той. — Всичко, от което имам нужда сега, е чаша силно кафе.

Излезе от стаята, но Ян и Айва останаха и се усмихваха на Тейла.

— Скъпи, виждаш ли? — каза тя, като побутна края на одеялото. — Родих ти син.

Сълзи се стичаха по бузите на Ян, когато той коленичи до леглото, протегна ръката си и докосна меката бузка на сина си.

— Нашият син — каза той, сякаш гледаше някакво чудо. После се засмя. — Мисля, че най-накрая трябва да сме благодарни на Пол Хатуей.

— Защо, Ян? — попита Тейла.

— Защото заради него ще се радваме на сина си един месец по-рано — отвърна той през смях. — Каква съдба, а?

— Да — отвърна Тейла и се усмихна. — Чудесен обрат на съдбата.

— А сега трябва да дадем име на сина ни — каза Ян и помилва сина си по челото.

— Ян, баща ми щеше да бъде много щастлив да има внук — каза Тейла. — И още по-щастлив, ако внукът му носеше неговото име. Може ли да го наречем Чарлз Едуард? Може ли, Ян?

— Това е чудесно име — отвърна Ян. — Боже, радвам се, че не искаш да го наречеш Ян Лейвъри младши. Един Ян Лейвъри в това семейство е достатъчен.

— Ами, може би не — отвърна Тейла. — Бих искала да наречем втория си син Ян. Моля те, кажи ми, че си съгласен!

Ян изпъшка, наведе се над нея и я целуна по устните.

— Скъпа, както и да наречеш следващите ни десет деца, няма да ти противореча — отвърна той шеговито.

Тейла разтвори широко очи.

— Нашите… следващи… десет? — възкликна тя и се разсмя заедно с него.

Айва се приближи.

— Може ли да подържа Чарлз Едуард? — попита тя. — Или мислите, че е много малък?

Ян се изправи. Взе сина си от Тейла и внимателно го подаде на Айва. Тейла никога досега не беше виждала Айва така сияеща. Тя изхълца развълнувана при тази гледка.

Две години по-късно

Щата Вашингтон, Сиатъл

В навечерието на Коледа

Тейла седеше до Ян, увита с одеяло от кожа, в шейна, теглена от белгийски коне. Шейната гладко се плъзгаше покрай отрупани със сняг дървета и въпреки че снеговалежът беше спрял, във въздуха проблясваха снежинки, които бавно и тихо падаха на земята. Тейла беше като омагьосана от великолепната гледка.

— Какво мислиш за Америка? — попита я майката на Ян.

Тейла я погледна. Дона седеше срещу тях с двегодишния си внук, сгушен в скута й. Те също бяха увити в одеяло. Новият съпруг на Дона, Брайън, седеше от другата й страна. Изглеждаше толкова красив и внушителен с цилиндъра и с коженото си палто! Една диамантена брошка блестеше на яката му.

— Много е красиво — отвърна Тейла, но внезапно се стегна и изпъна гръб, когато шейната започна да се изкачва по една стръмна улица. Дори потърси ръката на Ян за подкрепа. — Но цяла Америка ли е така неравна и стръмна?

— Не, не е — отвърна Дона и се засмя.

Когато шейната отново тръгна по равна улица, Тейла въздъхна.

— Е, наистина не е толкова зле, че някои от улиците са стръмни — каза тя. — Пред месеците, прекарани в океана, всичко останало е по-добро. — Погледна Ян и се засмя. — Може би няма да се върна в Австралия вече. По-добре да остана тук, в Америка, на твърда земя.

— А аз мисля, че мога да намеря хубава къща за вас — каза Брайън.

Дона потупа леко ръката му, за да го прекъсне:

— Скъпи, Тейла се шегуваше. Тя обича къщата си в Австралия.

— Да, така е — ката Тейла, като плъзна ръката си по крака на Ян под одеялото. — Това е нашият дом и много ми липсва.

Ян й се усмихна:

— За миг си помислих, че вече съм те изгубил тук, в Америка.

— Никога — прошепна Тейла.

— Но може да оставите Чарлз Едуард при баба му — каза Дона, като се обърна към внука си, чието лице едва се виждаше от нахлупената на главата му червена шапка. Малката му ръчичка погали бузата й. — Би ли искал да останеш при баба, Чарлз Едуард? — попита го тя, като го гледаше с любов. — Искаш ли?