Джордж Ефинджър - Спиране на сърцето

— „Този“ — произнесе той гласно — „свят“, — и продължи да чете по-бързо, — „този каменен остров, тази окована в мрамор кал, тази топка, която виси в пространството, е единственият паметник издигнат в моя чест. АЗ СЪМ САМ. Аз съм този каменен блок. Аз съм тези пленени думи. Аз се превърнах в могъщ каменен пиедестал, чиято единствена функция е да даде форма на тези думи.“

Нюбай спря да чете. Гласът му беше присипнал. Погледът му се върна на буквите, които бе проследил. Техните извивки в скалата бяха изпълнени със спектрално излъчване. Сега можеше лесно да ги прочете. Но следващите думи обаче продължаваха да се крият в тъмнината.

— „Ако някой се усъмни в моето съществуване“ — продължи той, — „нека се съмнява само в себе си. Ако някой оспорва моята цел, нека оспорва само себе си.“

Страхът, който усети, се появи неочаквано. Гърлото пресъхна, кръвта се втурна по вените, като бучеше в ушите. Той не можеше да спре думите:

— „Като думите, скалата, камъкът, светът запомнен в пустотата на нощта, нека този, който чете тези редове, да потрепери вътрешно, като шумоленето на отдавна откъснато и изсъхнало листо в зимна буря.“

Нюбай усети разумът да го напуска. Неговото АЗ се изтръгна от мястото, където беше закотвено и попадна в тайно кътче на неговия дух.

Повече думи нямаше.

Нюбай се дръпна няколко крачки назад и се взря в равномерното излъчване, което продължаваше да очертава надписа. После — още няколко крачки назад. И още! Погледна каменната грамада и видя себе си да скалата с ръце потънали до китките в студените бели пламъци.

— Хей! — извика Нюбай.

Той искаше да избяга. Той искаше да се измъкне обратно през полето, през разбърканите каменни планини, докато не са се превърнали отново в къщи, той искаше да изтича до самотната могъща кула и своето тихо изображение. Но не направи нито едното, нито другото. Стоеше и наблюдаваше как другият Нюбай коленичи в прахта и започана да се моли. Другият Нюбай се преклони пред ужасния каменен стълб и светлината на издълбаните букви. Другият Нюбай изричаше някакви несвързани думи. Другият Нюбай размаха бавно ръце над главата си. Другият Нюбай сви ръцете си в покорна поза на обожание.

— Не допирай ръцете си една до друга! — изкрещя Нюбай ужасен.

Твърде късно. Другият Нюбай се замята буйно. Нещо вътре в него лудо блъскаше насам натам. Кожата започна да се разпада на едри парцали. Нюбай втренчено гледаше как парчетата трептящо и още живо месо падат на земята и се превръщат в купчинки ненужна пепел. Порив на вятъра ги подхвана и от другия Нюбай остана само едно сиво и разпиляващо се в пространството облаче.

— Велики боже, какво стана? — запита се Нюбай и очите му се изпълниха със сълзи.

— Вие сменихте себе си — дочу той гласът на леля Роужи. — Вие напуснахте собственото си аз-сън, както насекомото изоставя ненужния вече пашкул или змията мъртвата си люспеста кожа.

Нюбай се огледа с надеждата да я види. Празното поле беше изчезнало. Каменните кули не си виждаха. Той се намираше в гостната на леля Роужи.

— Нищо не разбирам — каза той.

— Това е добър знак — прецени Старият мъж Дарфи. — Ако разбирахме, щяхме да имаме още много работа да вършим. Вие сега сте един от нас. Вие станахте истински Гремиджанин. Вие сте готов да си намерите тук работа, къща в която да живеете, нова жена, може би. Вие сте готов да ни помогнете, когато друг странник дойде да ни посети.

— Ние ще Ви уведомим, ако някога се нуждаем от Вас — допълни леля Роужи.

— Вие не сте повече шизофреник — възкликна Лорън и се хвърли да го прегръща. — Вие сте великолепен, добър, открит, разбираем. От сега нататък няма за какво да се притеснявате.

— Добре — съгласи се той.

— Не всеки е в състояние да убие собственото си аз-сън — обясни Старият мъж Дарфи. — Някои хора въобще го нямат.

— Не бъдете толкова бомбастичен, Младежо Дарфи — укори го старата жена и отново се обърна към Нюбай. — Сега Вие сте напълно асимилиран. Да знаете, Вие сте просто щастливец. Този град е много избирателен но отношение на тези които си избира.

— Той може да си позволи това — с гордост каза Старият мъж Дарфи.

— Защото не е толкова голям град — каза Лорън.

— Хути-хут — пробуха Нюбай. — Хути-хут.

© 1974 Джордж Алек Ефинджър

© 1993 Сийка Петрова, превод от английски

George Alec Effinger

Heartstop, 1974

Източник: http://sfbg.us

Издание:

[[http://bgf.zavinagi.org/index.php/Поредица_SF_трилър|Не от този свят (Мистична фантастика)]]. 1993. Изд. Неохрон, Пловдив. SF Трилър, №14. Съставители: Николай Странски, Иво Христов.