Джордж Ефинджър - Спиране на сърцето

— Прекрасно, мисля, че Вие скоро няма да бъдете в състояние да различавате правилното от неправилното. Как оценявате това, което извършихте с мистър Рембрик и децата?

— Никак! — каза Нюбай. — Аз изобщо не усещам нищо.

— А как мислите, какво щяхте да чувствувате преди седмица?

— Не мога да кажа — измърмори той и се взря в безформените тела. Той продължаваше да не чувствува нищо.

— В случая с мис Поповър Вие бяхте само свидетел. При мисис Сийнбърн помагахте. А тук извършихте всичко сам! Леля Роужи и Старият мъж Дарфи успяха да разрушат старото Ви „ego“ до последното му късче. И то по такъв начин, че Вие изобщо да не се сетите, какво става в действителност. Вие не знаете кога сте, къде сте, а сега какво сте или кой сте! Вие се превърнахте в едно пълно нищо, чист бял лист, готов да бъде напечатан с каквато си пожелаят идентичност подбрана за Вас.

— Това е смешно! — възмути се Нюбай.

Лорън се усмихна. Изразът на лицето и изплаши търговския пътник.

— Знаете ли какво? — запита тя. — Ако Старият мъж Дарфи предложи сега неговия тест, Вие няма да знаете как се държи молива.

— Със сигурност ще знам.

— Вие показвате типичните симптоми на двойнствено съзнание, така характерни дори за безобидните случаи на шизофрения. Понякога искате да избягате, но нищо не предприемате. Понякога заприличвате на тези две стари чудовища, макар да знаете, че ги мразите.

— А какво ще кажете за себе си? — попита Нюбай.

— Какво всъщност искате да знаете? Чувствата ми към тях? — изтърси тя. — Или Вашите чувства към мене?

— Не знам.

— Разбира се, че не знаете. Вие не бива да си въобразявате, че нещо знаете. В това се крие истинската същност на нещата. Вие сте просто изтрит.

Нюбай рухна на канапето. Той разтърка с длани очите си и не почувствува нищо. И дори не се изплаши и дори не се възмути и дори не се отврати. Някъде вътре в себе си изпитваше особено и силно желание да си тръгне, да напусне това място. Той добре съзнаваше какви усилия ще са потребни да предприеме нещо.

— Какво става сега? — ненадейно запита той.

— Боя се, че повече от същото! — раздаде се неприятен и познат глас.

Нюбай с мъка вдигна очи. Пияницата и старата жена бяха влезли в гостната.

— Защо вие винаги сякаш се появявате, когато съм със затворени очи? — попита той.

— Защо вие винаги сякаш си затваряте очите, когато ние пристигаме? — влезе в тона му леля Роужи и внимателно заразглежда телата по килима на гостната и.

— Малка ми, Лорън, ще бъдете ли така любезна, да повикате полицията?

Нюбай се изсмя и в гласа му се усещаше нещо близко до спокойствието.

— Добре ли се забавлявате, Нюбай? — поинтересува се Старият мъж Дарфи.

— Не — отговори търговският пътник. — Само ми се струва, че вие се опитвате да ме използувате като изкупителна жертва.

— Идеята е прекрасна — съгласи се леля Роужи и повдигна едната си вежда.

— „Хути-хут — пропя Лорън познатата песничка, — Старият бухал на съдбата изкряска «хути-хут» на гълъба.“

Тя завъртя телефонния номер на полицията и се свърза с дежурния офицер.

— Попитай за колата ми — примоли се Нюбай.

— Съставил съм интересна статистика — каза Старият мъж Дарфи. — Аз се наемам с неприятната задача да закопая телата този следобед. Изглежда, на всеки сто хиляди души в Съединените щати се падат около двеста и деветдесет болни от шизофрения в една или друга форма. Разбира се, в термина „шизофрения“ се включва голям спектър различни болести. Но от споменатия брой души, само половината биват лекувани, а останалите се разхождат свободно сред нас.

— Трябва ли да се предам? — гласът на Нюбай звучеше скептично.

— Вие вече го сторихте — забеляза леля Роужи. — Ние ще се погрижим за Вас.

— Вие вече го сторихте — повтори Нюбай думите на старата жена на себе си.

— Ако влезете в болницата — поясни Лорън и окачи слушалката на мястото и, — най-вероятно ще Ви затворят за дълго.

— Средно тринадесет години — възтържествува пияницата.

— Само тринадесет години — напомни нежно леля Роужи. — Има за какво да си помислите.

— Някои убийци излизат по-рано от затвора — възпротиви се Нюбай.

— Ние не обичаме да говорим за това — завърши спора Старият мъж Дарфи.

Скъпата леля Роужи се настани на канапето до Нюбай и взе ръцете му в своите. Старата кожа на дланите, грапава и обсипана с плътни мазоли, драскаше пръстите му. Обхвана го неясно безпокойство. Поиска да стане, да тръгне нанякъде, да си намери сигурен дом, където, може би, ще открие загубената си самоличност. И не мръдна — така и не разбра, какво точно желаеше.