Джордж Ефинджър - Спиране на сърцето

Така минаха няколко минути, когато една жена на средна възраст вдигна прахоляка край него с пазарната си двуколка, която тикаше пред себе си. Леля Роужи вдигна ръка за поздрав към жената. Нюбай се приближи.

— Здравейте, лельо Роужи — каза жената.

— Добро утро, мисис Сийбърн — отворна старата жена. — Как се чувствувате днес?

— Здрава съм, благодарие на Бога — каза мисис Сийбърн. — През последните няколко дни не бях съвсем наред.

— Но нали днес се чувствувате по-добре? — попита и Старият мъж Дарфи.

Мисис Сийбърн погледна намръщено пияницата.

— Да — и в гласът и прозвуча неодобрение, след което отново се обърна към лелята. — Как се чувствува сестра ви тези дни?

— Добре — отвърна леля Роужи. — Поне не се оплаква, скъпа. Анет е с три години по-млада от мен, както знаеш, но гърбът й създава доста грижи.

— Е — каза мисис Сийбърн, — всичко хубаво. Аз трябва да се прибирам в къщи. Еди е купил една от онези мощни електрически косачки за ливадата и днес не отиде на работа. Играе си с нея. Искам да се прибера, преди да си е отрязъл краката.

Жената се обърна с гръб към старите хора, които продължаваха да седят на земята. Леля Роужи направи знак на Нюбай, който се изненада, че тя бе усетила присъствието му. Движението й бе така направено, че му подсказа да въвлече мисис Сийбърн в разговор. Той побърза да се подчини.

— Извинете ме — започна Нюбай нервно, — аз минавам за пръв път през Вашия град и изглежда ще се наложи да прекарам нощта тук. Чудя се, дали Вие бихте могли, да ми посочите някой хубав хотел наблизо?

Мисис Сийбърн засенчи с длани очите си и няколко секунди се вглежда в него.

— Знаете ли — каза тя бавно, — Леля Роужи дава хубави стаи за пътници, но тя е доста придирчива по отношение на гостите си. Вие трябва да поговорите с нея. Ето я, позволете ми да…

Тя се обърна и се накани да представи Нюбай на Леля Роужи, но старата дама и пияницата се бяха изправили и се приближиха до нея, като застанаха от двете и страни. Хванаха я за ръце и я отведоха вън от чакълестата пътечка. Старият мъж Дарфи погледна назад към Нюбай и му намигна. С това казваше, че той трябва да ги последва.

— Тук — каза леля Роужи, — нека седнем под короната на този могъщ дъб, а?

— Аз наистина трябва да се върна при моя Еди — замоли се мисис Сийбърн.

— О, той е достатъчно възрастен, да знае, как трябва да си служи с една резачка на трева, скъпа — произнесе Старият мъж Дарфи.

— За това е виновна телевизията — обади се лелята. — Семейното шоу показва всички съпрузи да изглеждат толкова глупави и непохватни. Освен младият Робър Йънг, но той е направо така недействителен. Не се безпокой — всичко със съпруга ти ще е наред.

— Вземи това, Нюбай — каза Старият мъж Дарфи и подаде на търговския пътник стара, подвързана с кожа книга. — Чети. Чети по-нататък. От това място. Чети тази част, която е подчертана.

— Този дъб, всичко подобно на дъб, дъбови дървета, преливащи в Универсума — просто пропя леля Роужи. — Корони на свещената гора, подслон в тайните места, скрий ни, завий ни с мантията си, подслони ни сега.

— Този дъб, неговите корени дълбаят в земята и стигат сърцето й — прочете Нюбай несигурно. — Сега техния нимб и нашите ръце дълбаят духовния огън на тази жена.

Нюбай неволно вдигна поглед. Лицето на мисис Сийбърн изразяваше пълна изненада, след секунда чертите му се разпънаха, изкривиха, усукаха и то заизглежда като обхванато от някаква абсолютна агония. Подобно на Тереза Моулдовър тя се опита да изпищи, като замята бясно главата си, зарита с крака и заудря с ръце. Гласът й секна. От устата заизлиза синя и студена мъгла. Очите й се белнаха. Устните й увиснаха надолу и отворът на устата се запечата с ледена кора. Кръвта й замръзваше от главата към краката й, сякаш втвърдяването течеше от брадичката към корема.

Старият мъж Дарфи и леля Роужи здраво стискаха жената, докато тя се тресеше от последния етап на необикновената си смърт. Кожата й се превърна в синкав килим, а мускулите ясно се очертаваха под нея. Двамата старци положиха нежно тялото на земята, но въпреки това замръзналия десен крак на мисис Сийбърн направо издрънча с ясен метален звън, когато се удари в земята. Синьо бяла пудра се посипа от трупа, покривайки гъстата зелена трева с леден прах, който преди малко беше месо, кръв, кости, живо същество.

— А сега, младежо Нюбай, побързай — изрече Леля Роужи. — Трябва да свършваме.

Търговският пътник отново се наведе над книгата и зачете: