Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Умирам от срам — успях най-сетне да изрека. — Но… подбудите ми бяха съвършено лични.

След дълга пауза той въздъхна и вдигна чашката си. Аз му я напълних, но усещах ръцете си като чужди. Той изля сакето в устата си, но преди да го преглътне, го задържа за малко. При вида на пълната му уста изпитах чувството, че съм препълнен със срам съд.

— Добре, Саюри, ще ти кажа защо те питам. Невъзможно е да проумееш защо дойдох тук тази вечер или защо винаги се отнасях така с теб, ако не разбереш от какъв характер са отношенията ми с Нобу. Повярвай ми, аз по-добре от всеки знам колко труден може да е понякога той. Но Нобу е гений и аз го ценя повече от цял екип специалисти.

Нямах представа какво да мисля или да направя, затова взех с треперещи ръце бутилчицата и налях на председателя. Приех за много лош знак това, че той не вдигна чашката си.

— Един ден, когато те познавах съвсем отскоро — продължи той, — Нобу ти донесе за подарък гребен и ти го поднесе пред всички. До този момент не си бях дал сметка колко силно влечение изпитва той към теб. Сигурен съм, че е имало други знаци и преди, но, кой знае как ги бях пропуснал. И когато проумях какво изпитва той, как те гледаше онази вечер… след миг разбрах, че за нищо на света не мога да му отнема нещо, което той така откровено желае. Мисълта за твоето благополучие никога не ме е напускала. Всъщност годините вървяха и на мен ми бе все по-трудно да слушам безстрастно, докато Нобу разказва за теб. — Председателят направи пауза и попита: — Слушаш ли ме, Саюри?

— Да, господин председател, разбира се.

— Няма как да го знаеш, но имам към Нобу огромен дълг. Вярно, че аз съм основател на компанията и неин шеф. Но още когато „Ивамура“ беше много млада, имахме ужасен финансов проблем и бяхме почти пред фалит. Исках да се откажа от контрола над компанията и не желаех да слушам настояванията на Нобу да привлечем инвеститори. В крайна сметка той победи, макар че за известно време бяхме скарани — Нобу предложи да се оттегли и аз бях почти готов да го освободя. Но той, разбира се, беше напълно прав, а аз — не. Без него щях да съм загубил компанията. Как да се отплатиш на човек за такова нещо? Знаеш ли защо съм председател, а не президент? Защото преотстъпих титлата на Нобу, въпреки че той се опита да откаже. Затова в мига, в който разбрах за чувствата му към теб, реших, че ще крия увлечението си, за да си негова. Животът е бил толкова жесток към него, Саюри. Той е получил толкова малко обич.

През всичките години като гейша нито за миг не бях успяла да убедя себе си, че председателят изпитва някакви особени чувства към мен. Но като чух, че е искал да ме преотстъпи на Нобу…

— Щеше ми се да ти обръщам повече внимание — продължи той. — Но разбираш, сигурен съм, че ако Нобу бе доловил и най-малък намек за чувствата ми, щеше моментално да те остави.

От момиче си бях мечтала, че някой ден председателят ще ми каже, че ме обича, но въпреки това никога не съм вярвала напълно, че това наистина ще се случи. Наистина не си бях представяла, че той би изрекъл онова, което се надявах да чуя, а също, че Нобу е съдбата ми. Навярно целта, която бях преследвала в живота си, щеше да ми убегне, но поне в този момент имах възможност да седя в стаята с председателя и да му кажа колко дълбоки са чувствата ми.

— Моля да ми простите, за това, което се каня да кажа — успях най-сетне да подхвана.

Опитах се да продължа, но гърлото ми реши самоволно да преглътне, макар че не знам какво преглътнах — може би бучка от чувства, която избутах надолу, защото на лицето ми вече нямаше повече място.

— Изпитвам силна привързаност към Нобу, но онова, което извърших в Амами… — На това място трябваше известно време да се боря да потуша паренето в гърлото си, но след малко продължих: — Онова, което извърших в Амами, беше заради чувствата ми към вас, господин председател. Всяка моя досегашна стъпка в Гион, от дете до ден днешен, беше продиктувана от надеждата да се приближа на крачка до вас.

Изрекох тези думи и сякаш цялата топлина в тялото ми се вдигна в лицето. Имах чувството, че ако не се вкопча с очи в нещо, ще се понеса във въздуха като пепел от огън. Опитах се да открия петънце на масата, но тя вече се размазваше и изчезваше от погледа ми.

— Погледни ме, Саюри.

Исках да изпълня молбата му, но не можех.

— Колко странно — продължи тихо той, сякаш говореше на себе си, — че жената, която преди много години като момиче ме гледаше открито право в очите, не може да си наложи да го направи сега.