Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Сега, почти четирийсет години по-късно, седя тук и си спомням за онази вечер с председателя като за мига, в който всички страдалчески гласове у мен замлъкнаха. От деня, когато напуснах Йороидо, не бях правила нищо друго, освен да се тревожа, че всяко завъртане на колелото на живота ще донесе ново препятствие на пътя ми и, разбира се, тъкмо тревогата и борбата бяха правили животът да изглежда винаги толкова отчетливо реален. Когато вървим мъчително нагоре по каменисто насрещно течение, всяко стабилно местенце е своеобразна неотложност.

Но откакто председателят стана мой данна, животът се превърна в нещо далеч по-приятно. Започнах да се чувствам като дърво, чиито корени най-сетне са проникнали в богатата и влажна почва дълбоко под повърхността. Никога преди не бях имала възможност да мисля за себе си като за по-щастлива от другите, но ето че бях. Макар да трябва да кажа, че живях в това състояние на доволство дълго преди да погледна назад и да открия колко пуст е бил някога животът ми. Сигурна съм, че иначе никога нямаше да мога да разкажа историята си, защото не мисля, че някой от нас може да говори откровено за болката, докато не престане да я изпитва.

В онзи следобед, когато двамата с председателя изпихме ритуалното саке на церемония в чайната „Ичирики“, се случи нещо особено. Не знам защо, но когато отпих от най-малката от трите чашки, каквито използваме в подобен случай, оставих сакето да облее езика ми и една капка се стече от ъгълчето на устата ми. Носех черно кимоно с извезан в златно и червено дракон, който се виеше от подгъва нагоре докъм бедрата ми. Наблюдавах как капката се търкулна надолу по черната коприна и спря в тежките сребърни конци, с които бяха избродирани зъбите на дракона. Сигурна съм, че повечето гейши биха определили това като лош знак, но за мен капчицата влага, оцедила се като сълза, разказваше сякаш историята на моя живот. Тя премина през празно пространство, без каквото и да било влияние върху съдбата й, търкулна се по пътека от коприна и успя да се спре в зъбите на онзи дракон. Помислих си за цветчетата, които бях пускала по течението на река Камогава край дома на господин Арашино с надеждата, че ще намерят пътя си към председателя. Струваше ми се, че бяха може би успели някак.

В глупавите си надежди, които лелеех от дете, винаги си представях, че животът ми би бил прекрасен, стига някога да стана любовница на председателя. Детинска представа, наистина, но независимо от това я бях носила в себе си, дори и като пораснах. Би трябвало да съм наясно — толкова пъти вече бях получавала болезнения урок, че макар да желаем осилът да бъде изваден от плътта ни, той оставя след себе си следа, която никога не изчезва. Пропъждайки завинаги Нобу от своя живот, аз не само се лиших от приятелството му, а прогоних и себе си от Гион.

Причината е много проста — трябваше предварително да съм наясно, че това ще се случи. Човек, спечелил награда, горещо желана от негов приятел, се изправя пред труден избор — или, ако може, да я скрие на място, където приятелят му няма никога да я види, или да рискува приятелството си. Това бе проблемът между мен и Пити — след осиновяването ми дружбата ни никога не се възроди. Така че макар преговорите на председателя с Майка да се проточиха няколко месеца, в крайна сметка се стигна до споразумението да не работя повече като гейша. Не бях първата, напуснала Гион, защото, като изключим избягалите, някои се омъжваха, други се оттегляха, за да отворят своя чайна или окия. Но в моя случай аз бях хваната някъде по средата, председателят искаше да съм вън от Гион, за да ме скрие от Нобу, но не се канеше да се ожени за мен — имаше си семейство. Може би идеалното решение, което той всъщност и предложи, би било да ми отвори чайна или странноприемница, такава, която Нобу никога нямаше да посети. Само че Майка не желаеше да напусна нашата окия — нямаше да получава никакви приходи от връзката ми с председателя, ако престанех да съм член на семейство Нитта. Затова накрая той склони да й плаща месечно значителна сума при условие, че тя ми разреши да прекратя кариерата си. Както години наред, продължих да живея в същата окия, но вече не посещавах преди обяд малкото училище, нито обикалях Гион, за да изразявам почитта си по всевъзможни поводи и, разбира се, вече не развличах вечер посетителите в чайни.

Бях се стремила да стана гейша само за да спечеля разположението на председателя и затова навярно, напускайки Гион, не би трябвало да изпитвам и капчица чувство за загуба. Но през годините си бях създала приятелства, и то не само с гейши, а и с много от мъжете, с които се бях запознала. Фактът, че вече не забавлявах посетители, не ме прокуди от компанията на други жени, но онези, които си изкарват хляба в Гион, разполагат с твърде малко време за общуване. Често изпитвах завист при вида на две гейши, забързани към поредния си ангажимент, да се смеят на нещо, случило се на събирането, от което идваха. Завиждах им за онова добре познато ми обещание, че вечерта все още може да предложи някакво палаво удоволствие.