Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Вярно, че се виждах често с Мамеха. Поне няколко пъти седмично пиехме заедно чай. Като се има предвид какво бе направила за мен още откакто бях дете и особената й роля в моя живот по молба на председателя, можете да си представите колко задължена се чувствах. Веднъж в един магазин попаднах на рисунка върху коприна от осемнайсети век, изобразяваща жена, която обучава момиче на калиграфия. Лицето на учителката бе със съвършен овал и тя гледаше възпитаничката си толкова доброжелателно, че веднага ми напомни за Мамеха, и аз купих картината, за да й я подаря. В дъждовния следобед, когато тя я окачи на стената на мрачния си апартамент, аз се улових, че се вслушвам в шума на уличното движение по булевард Хигашиоджи. Не можех да не си спомня, при това с чувство за огромна загуба, някогашния й елегантен дом и омайния звук на водата под прозореца й, спускаща се по малките водоскоци в потока Ширакава. Самият Гион ми се беше струвал тогава като къс превъзходна антична тъкан, но толкова неща се бяха променили. Сегашното едностайно апартаментче на Мамеха имаше рогозки с цвят на прокиснал чай и така миришеше на билки от китайската аптека долу, че и кимоната й се бяха просмукали от тази миризма.

Тя окачи картината, полюбува й се известно време и се върна на масата. После обгърна с длани чашката с димящ чай и се втренчи в нея, сякаш очакваше да намери вътре думите, които търсеше. С удивление открих, че възрастта бе започнала да вади на показ сухожилията по ръцете й. Накрая с нотка на тъга тя каза:

— Колко любопитно е какво ни носи бъдещето. Трябва да внимаваш, Саюри, никога да не искаш прекалено много.

Бях убедена, че е права. През следващите години щеше да ми е много по-леко, ако не продължавах да вярвам, че някой ден Нобу ще ми прости. В крайна сметка трябваше да се откажа да разпитвам Мамеха дали той е питал за мен — беше ми болезнено да гледам как тя въздиша и ме поглежда с дълъг тъжен поглед, сякаш за да ми каже колко съжалява за празните ми надежди.

През пролетта на следващата година председателят закупи луксозна къща в североизточната част на Киото. Беше за гости на компанията, но всъщност той я използваше повече от всеки друг. Тъкмо там прекарвахме заедно три-четири вечери седмично, а понякога и повече. В дните, когато беше най-зает, той идваше толкова късно, че само се топваше в горещата баня, докато разговаряше с мен, а после веднага заспиваше. Но повечето вечери пристигаше около залез слънце и скоро след това вечеряше. Двамата разговаряхме и гледахме как прислугата пали фенерите в градината.

Обикновено пристигнеше ли, председателят разказваше известно време за работния си ден — да речем, за неприятностите с някакъв нов продукт, за инцидент с камион, натоварен със стока, или други такива проблеми. Аз, разбира се, бях щастлива да седя и да слушам, но прекрасно разбирах, че той не ми разказва всичко това, защото иска да го знам. Просто го изхвърляше от съзнанието си, както се изхвърля вода от кофа. Така че се вслушвах не в думите, а в тона му, защото както се променя звукът, когато кофата се изпразва, така и гласът му постепенно се смекчаваше. И в подходящия момент сменях темата, а не след дълго вече говорехме за всичко друго, но не и за бизнес — за това какво му се е случило сутринта на път за работа, за филма, който бяхме гледали преди няколко вечери, или пък аз му разказвах някаква забавна история, която съм чула от Мамеха. Тя самата идваше понякога да прекара вечерта с нас. Така или иначе, този прост процес — да му помогна да освободи съзнанието си, а после да му дам възможност да отдъхне с лек и забавен разговор — имаше върху него ефекта на вода върху пресъхнала на слънцето хавлиена кърпа. Когато още едва влязъл му изтривах ръцете с топла кърпа, пръстите му бяха твърди като клонки. Но след като поговорехме известно време, те вече се огъваха толкова грациозно, сякаш спеше, блажено отпуснат.

Очаквах, че това ще е животът ми — да забавлявам вечер председателя и да правя през деня каквото си искам. Но през пролетта на 1952 година го придружих по време на второто му поредно пътуване в Америка. Беше ходил там през зимата и твърдеше, че нищо в живота не му е правило такова невероятно впечатление — за пръв път бил разбрал какво значи напредък. По онова време повечето японци имаха ток само в определени часове, а лампите в Америка горели непрекъснато. И докато ние в Киото се гордеехме, че подът на новата железопътна гара е от бетон, а не постарому с дъски, американските гари били от мрамор. Дори в малките градове кината били големи като нашия Национален театър, казваше председателят, а обществените бани били безупречно чисти. Най-голямото му изумление бе от факта, че всяко семейство в САЩ притежавало хладилник, който можело да бъде закупен с едномесечната заплата на обикновен работник. В Япония един работник се нуждаеше от петнайсет месечни заплати, за да си купи подобно нещо, и малко семейства можеха да си го позволят.