Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— О, чудесно. Кажете, не мислите ли, че нашата Саюри изглежда много очарователна тази вечер?

— Ах, госпожо, че кога Саюри не е изглеждала очарователна? — откликна той. — Което ми напомня… Нека ви покажа какво съм донесъл.

Той сложи на масата вързопче, увито в синя коприна. Не го бях забелязала в ръката му, когато влезе. Разви го, извади къс дебел свитък и започна да го развива. Беше понапукан от времето и показваше — в миниатюра — сцени от живота в императорския двор. Ако сте виждали подобни свитъци, знаете, че са дълги колкото стаята и показват с най-големи подробности целия императорски дворец от портите в единия край до палата в другия, председателят започна да го развива на части и пред нас се разкриха сцени на веселби, на аристократи, които играят на топка, напъхали полите на кимоната между краката си, докато не стигна до млада жена, облечена в прекрасно дванайсеткатово одеяние, седнала на колене на дървения под пред императорските покои.

— Е, какво ще кажете за това? — попита ни той.

— Превъзходен свитък — отвърна съдържателката. — Къде го открихте?

— О, купих го преди години. Но погледнете тази жена. Тя е причината да купя свитъка. Не забелязвате ли нещо в нея?

Съдържателката напрегна взор. После председателят я обърна, за да я видя и аз. Образът на младата жена, макар и не по-голям от монета, бе нарисуван със съвършена прецизност. Отначало не забелязах, но очите й бяха бледи… и когато се вгледах по-добре, видях, че са синьосиви. И веднага се сетих за картините на Учида, които той нарисува, използвайки ме за модел. Изчервих се и промърморих нещо в смисъл колко красив е свитъкът. Съдържателката също му се възхищаваше известно време, а после каза:

— Е, аз ви оставям. Отивам да ви изпратя малко от онова прясно и изстудено саке, за което споменах. Или мислите, че трябва да го запазя за следващия път, когато дойде Нобу сан?

— Не се притеснявайте — каза председателят. — Стига ни и това тук.

— Нобу сан е… добре, нали?

— О, да, съвсем добре.

Отдъхнах си, като чух това, но в същото време усетих, че ми призлява от срам. Ако председателят не бе дошъл да ми съобщи новини за Нобу, значи бе тук с друга цел — може би за да ме порицае за постъпката ми. Откакто се върнах от Амами, все се опитвах да не мисля какво е видял — министъра със смъкнати панталони, мен с разголени крака, подаващи се от раздърпаното ми кимоно.

Съдържателката си тръгна и звукът от затварянето на плъзгащата се врата бе такъв, сякаш някой изважда сабя от ножницата.

— Ще позволите ли, господин председател, да кажа — започнах с цялата увереност, на която бях способна, — че поведението ми в Амами…

— Знам какво мислиш, Саюри. Но не съм дошъл да искам извинението ти. Седи спокойно за малко. Искам да ти разкажа нещо, което се случи преди много години.

— Чувствам се толкова объркана, господин председател — успях някак си да изрека. — Моля ви, извинете ме, но…

— Просто слушай. След малко ще разбереш защо ти го разказвам. Спомняш ли си един ресторант на име „Цумийо“? Фалира към края на Депресията, но… няма значение, ти беше много малка тогава. Така или иначе, един ден преди много години — преди осемнайсет години, ако трябва да съм точен, отидох на обяд там с няколко от сътрудниците ми. Придружаваше ни една гейша на име Идзуко от района Понточо.

Веднага си спомних за Идзуко.

— През онези години тя беше всеобща любимка — продължи председателят. — Привършихме малко по-рано обяда и аз предложих на път към театъра да се поразходим покрай Ширакава.

Междувременно бях вече извадила от пояса на кимоното си кърпичката му и без да кажа дума, я разтворих на масата и я разгладих така, че да се вижда монограмът. За толкова години материята беше вече пожълтяла и в единия ъгъл имаше петно, но той май веднага я позна.

— Откъде я имаш?

— Господин председател, през всички тези години все се чудех дали знаете, че аз бях момиченцето, което вие заговорихте. Дадохте ми кърпичката същия онзи следобед, когато отивахте да гледате пиесата Шибараку. Дадохте ми и монета…

— Да не искаш да кажеш, че дори като чиракуваща гейша си знаела, че аз съм мъжът, разговарял тогава с теб?

— Познах господин председателя веднага щом ви зърнах там, на турнира по сумо. Да си призная, удивена съм, че ме помните.

— Може би трябва някога да се погледнеш в огледалото Саюри. Особено когато си плакала и очите ти са навлажнени, защото стават… не мога да го обясня. Имах чувството, че гледам през тях. Знаеш ли, толкова време прекарвам да седя срещу хора, които почти никога не говорят истината, и ето че попаднах на момиче, което ме виждаше което ме виждаше за първи път и въпреки това бе готово да ме пусне да погледна в душата му. — После неочаквано попита: — Никога ли не си си задавала въпроса защо Мамеха стана твоя по-голяма сестра.