Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Първият ми ангажимент бе банкет на американски полковник в чест на новия губернатор на префектура Киото. Даваше се в бившето имение на рода Сумитомо, където се помещаваше щабът на Седма американска дивизия. Смаях се, като видях, че много от красивите камъни в градината са боядисани в бяло, а тук-там по дърветата са закачени надписи на английски, които, разбира се, не можех да прочета. Щом банкетът свърши, отидох в „Ичирики“ и една прислужница ме заведе в същата онази странна малка стая, в която се срещнах с Нобу в деня, когато затвориха Гион. Тъкмо тук чух за рая, който той ми бе намерил, за да ме спаси от войната. Изглеждаше съвсем подходящо да се срещнем пак тук, за да отпразнуваме това, че той става мой данна, макар за мен това да не бе повод за празник. Коленичих в единия край на масата, така че той да е с лице към декоративната ниша. Седнах там и за да може той да налива саке с единствената си ръка — със сигурност щеше да поиска да ми налее чашка, след като ми съобщи за успешния край на преговорите. За Нобу щеше да е прекрасна нощ. А аз щях да направя всичко възможно, за да я съсипя.

Слабата светлина и червеникавите отблясъци от стените с цвят на чай правеха атмосферата наистина много приятна. Бях забравила специфичния мирис на стаята — комбинация от прах и мазнината, с която полираха дървото, — но когато я вдъхнах отново, тя ме върна към подробности от вечерта с Нобу преди много години, които иначе едва ли щях да си спомня. Сетих се, че и на двата му чорапа имаше дупки, а от единия се подаваше слабият му палец с грижливо изрязан нокът. Нима от онази вечер бяха минали пет години и половина? Имах чувството, че едно поколение е дошло и си е отишло — толкова много хора, които някога познавах, бяха напуснали завинаги този свят. Нима се бях върнала в Гион, за да живея такъв живот? Мамеха беше права, като ми каза веднъж, че не ставаме гейши, защото искаме животът ни да е щастлив, а защото нямаме друг избор. Ако майка ми не беше умряла, аз щях да съм може би съпруга и майка и да смятам Киото за далечно място, където изпращат улова. Дали животът ми наистина щеше да е по-лош? Веднъж Нобу ми каза: „Аз съм лесен за разбиране, Саюри. Не обичам пред себе си неща, които не мога да притежавам.“ Може би и аз бях същата — през целия си живот в Гион си бях представяла председателя пред себе си, а ето че сега не можех да го притежавам.

След десетина-петнайсет минути чакане започнах да се чудя дали Нобу наистина ще дойде. Знаех, че не бива да го правя, но отпуснах глава на масата, за да почина малко, защото през последните дни бях спала много лошо. Не заспах, а се унесох и известно време съзнанието ми бродеше в мисли за моята злочестина. А после, изглежда, сънувах много странен сън. Като че чувах звуците на барабан в далечината, свистенето на вода, а после усетих ръката на председателя да ме докосва по рамото. Разбрах, че е неговата ръка, защото, когато вдигнах глава от масата, за да видя кой ме докосва, той стоеше до мен. Звуците на барабана бяха, оказа се, стъпките му, свистенето — звукът от отваряне на плъзгащата се врата. Така че той стоеше над мен, а една прислужница чакаше зад него. Поклоних се, за да се извиня, че съм заспала. За момент се чувствах толкова объркана, че се чудех наистина ли съм будна, но това не беше сън. Председателят сядаше на възглавничката, на която очаквах да седне Нобу, но той не се виждаше наоколо. Докато прислужницата поставяше саке и чашки на масата, една ужасна мисъл завладя ума ми. Дали председателят не бе дошъл да ми съобщи, че с Нобу е станала някаква злополука или нещо друго също толкова страшно? Иначе защо самият Нобу не беше дошъл? Тъкмо се канех да го попитам, но съдържателката на чайната надникна в стаята.

— О, господин председател, не сме ви виждали от седмици!

Тя бе винаги мила с гостите, но някакво напрежение в гласа й ми подсказа, че нещо я тревожи. Сигурно и тя като мен се чудеше къде е Нобу. Докато наливах саке на председателя, съдържателката влезе и приседна на масата. После спря ръката му, преди той да успее да вдигне чашката си, наклони се към него да помирише сакето и каза:

— Наистина, господин председател, никога няма да разбера защо предпочитате това саке пред другото. Днес следобед отворихме най-доброто, което сме имали от години. Сигурна съм, че Нобу сан ще го оцени, като пристигне.

— Няма съмнение — отвърна председателят. — Нобу умее да цени хубавите неща. Но тази вечер няма да дойде.

Разтревожих се, като чух това, но не отлепих очи от масата. По начина, по който съдържателката смени бързо темата, разбрах, че и тя е изненадана.