Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Сутринта, като се обличах, пъхнах отзад в пояса си няколко листчета много добре попиваща оризова хартия. Не очаквах, че ще имам нужда от тях, преди министърът да ми поиска нещо да се избърше — в случай че, разбира се, решах да осъществя плана си. Но както изглеждаше, много по-скоро щях да имам нужда от едно листче, за да избърша потеклата по лицето ми слюнка. Само че той притискаше с цялата си тежест ханша и бедрата ми, тъй че не можех да бръкна отзад в пояса си. Опитах се все пак и изпъшках тихо няколко пъти, но министърът, боя се, ги изтълкува погрешно като възбуда или във всеки случай изведнъж стана по-енергичен и слюнката на устната му всеки, момент заплашваше обилно да потече върху ми. Единственото, което можех да направя, бе да стисна очи и да чакам. Призля ми, сякаш лежах на дъното на малка лодка, вълните ме подмятаха, а главата ми се удряше ту в единия, ту в другия борд. После министърът нададе внезапно стон, замръзна за миг и ведно с това усетих, че слюнката му се изля на бузата ми.

Отново направих опит да се добера до хартията в пояса ми, но той се бе стоварил върху ми и дишаше тежко, сякаш бе завършил надбягване. Понечих да го отблъсна веднага щом чух стържещи звуци отвън. Надигналото се в мен отвращение беше толкова силно, че почти удави всичко останало. Но при мисълта за Нобу сърцето ми отново заби лудешки. Вън отново се чу стъргане — беше шумът от нечии стъпки по каменните стъпала. Министърът нямаше, види се, ни най-малка представа какво предстои да му се случи. Той вдигна глава и я обърна към вратата едва ли не равнодушно, сякаш очакваше да види там птичка. И тогава вратата изскърца, отвори се и слънчевата светлина ни заля. Замижах, но все пак успях да различа две фигури. Беше Пити — беше дошла в театъра точно както се надявах. Но мъжът до нея, който се взираше в тъмнината, изобщо не беше Нобу. Нямах представа защо беше постъпила така, но тя бе довела председателя.

Почти не си спомням какво стана, след като вратата се отвори — кръвта сякаш се бе изцедила от мен, защото се вледених и вцепених. Знам, че министърът се изтърколи от мен или може би аз го избутах. Помня, че плачех и питах дали и той е видял същото като мен, дали наистина на вратата е стоял не друг, а председателят. Не бях успяла да разгадая изражението му, защото късното следобедно слънце грееше в гърба му. Но въпреки това, когато вратата отново се затвори, не можех да се избавя от мисълта, че съм видяла изписано на лицето му потресението, което самата аз изпитвах. Не знаех дали наистина беше шокиран, кой знае. Но когато изпитваме болка, струва ни се, че дори цъфналите дървета изглеждат натежали от страдание. Точно така, след като видях председателя там… с една дума, щях да открия собствената си болка, запечатала се върху всичко, което погледнех.

Като имате предвид, че бях подмамила министъра в онзи празен театър с едничката цел да се изложа на опасност — така че секирата да се забие с трясък върху дръвника, — сигурно ще разберете, че освен тревогата, страха и отвращението, които почти ме задушаваха, изпитвах и известна възбуда. В мига преди вратата да се отвори, едва ли не усещах, че животът ми се разлива нашироко досущ като започнала да приижда река, защото никога дотогава не бях предприемала подобна драстична стъпка да променя посоката на собственото си бъдеще. Бях като дете, което ходи на пръсти по ръба на морска бездна. Но въпреки това, кой знае защо, не си бях представяла, че огромна вълна може да залее мястото и да отнесе всичко.

Когато хаосът от чувства се поуталожи и аз започнах бавно да се съвземам, видях Мамеха, коленичила до мен. Изненадах се, че вече не съм в стария театър, а лежа по гръб на татами в тъмна малка стая на странноприемницата. Не помня как съм си тръгнала от театъра, но го бях направила някак си. По-късно Мамеха ми каза, че съм отишла при собственика да поискам тихо място, за да отдъхна. Той разбрал, че не съм добре, и скоро след това отишъл да потърси Мамеха.

За щастие, тя, изглежда, искаше да повярва, че наистина съм болна, и ме остави сама. По-късно, когато тръгнах в унес към голямата стая, обзета от кошмарен страх, пред мен на закрития коридор се появи Пити. Спря, щом ме съзря, но вместо, както се надявах, да притича и да ми се извини, тя се втренчи в мен като змия в мишка.

— Пити, помолих те да доведеш Нобу, а не председателя. Не разбирам…

— Сигурно ти е трудно да разбереш, Саюри, когато нещата в живота не вървят по ноти.

— По ноти ли? Нищо по-лошо не би могло да се случи… Не разбра ли какво те моля?