Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Следобедът се разходихме по непавираните улици на селцето и скоро се натъкнахме на дървена сграда със стръмен сламен покрив. Приличаше на склад. Заобиколихме изотзад, където Нобу изкачи каменните стъпала и отвори вратата в ъгъла на сградата. Слънчевата светлина падна върху прашна, скована от дъски сцена. Очевидно мястото е било някога склад, но бе вече превърнато в местен театър. Докато бях вътре, не се замислих особено. Но щом вратата се тресна зад нас и ние отново тръгнахме по улицата, пак започна да ме обзема чувството, че се разболявам, защото си представих, че лежа на грубите дъски с министъра, а вратата се отваря със скърцане и слънчевата светлина ни огрява. Нямаше да има къде да се скрием и Нобу непременно щеше да ни види. Опитвах се с все сили да подредя донякъде мислите си. Те се сипеха отгоре ми като ориз от пробит чувал.

Докато вървяхме към странноприемницата, трябваше да поизостана, за да извадя кърпичката си от ръкава на кимоното. Там на пътя беше наистина много горещо, защото следобедното слънце грееше право в лицата ни. Не бях единствената, която се потях обилно. Но Нобу се върна, за да ме попита добре ли съм. Тъй като не успях да му отговоря веднага, в душата си се надявах да си помисли, че ми е трудно да вървя по стръмнината.

— Тия дни не изглеждаш добре, Саюри. Може би трябваше да си останеш в Киото.

— Но кога щях да видя този прекрасен остров?

— Сигурен съм, че това е най-далечното място от дома ти, до което някога си стигала. От Киото дотук има толкова, колкото от Киото до Хокайдо.

Останалите бяха вече свърнали зад завоя отпред. Над раменете на Нобу виждах стрехата на странноприемницата — подаваше се над гъстата зеленина. Исках да му отговоря, но отново ме погълнаха същите мисли, които ме бяха измъчвали в самолета. Че Нобу изобщо не ме разбира. Киото не беше моят дом, не и в смисъла, който той очевидно влагаше — място, където съм израсла и от което не съм се отдалечавала. И в този миг, докато го гледах под горещото слънце, реших, че ще извърша онова, от което се боях. Ще предам Нобу, въпреки че той стои пред мен и ме гледа нежно. Прибрах с треперещи ръце кърпичката си и двамата продължихме нагоре по хълма, без да пророним дума.

Когато най-сетне се добрах до стаята, председателят и Мамеха вече седяха на масата и се канеха да започнат игра на го — японски шах — срещу директора на банката. Шидзуе и синът им бяха публиката. Стъклените врати в дъното бяха отворени. Министърът се бе опрял на лакът, гледаше навън и белеше стрък захарна тръстика. Ужасявах се, че Нобу ще подхване разговор с мен, от който да не мога да се измъкна, но той се отправи към масата и заговори Мамеха. Все още нямах представа как да подмамя министъра да дойде с мен в театъра, а още по-малко си представях какво ще направя, така че Нобу да ни открие там. Може би, ако помолех Пити, тя би го извела на разходка? Усещах, че не мога да поискам такова нещо от Мамеха, но двете с Пити бяхме отрасли заедно и макар за разлика от Леля да не бих я нарекла груба и недодялана, у Пити наистина имаше нещо първично и затова нямаше да е толкова ужасена от замисъла ми. Трябваше най-открито да я накарам да доведе Нобу в стария театър, където нямаше да се натъкнат по чиста случайност на нас с министъра.

Известно време седях коленичила, съзерцавах огрените от слънцето листа и ми се искаше да се порадвам на прекрасния тропически следобед. Не преставах да се питам дали съм изгубила разум, щом замислям такива неща, но каквито и да бяха опасенията ми, те не бяха достатъчни да ме спрат. Очевидно нищо нямаше да стане, ако не успеех да измъкна министъра, а не можех да си позволя да привлека вниманието върху себе си, докато го правех. Малко преди това той бе заръчал на една прислужница да му донесе нещо за ядене и сега седеше обкрачил подноса, наливаше бира в устата си и пускаше в нея парченца вътрешности от солена сепия с клечките за хранене. Сигурно ще ви се стори отвратително, но мога да ви уверя, че в някои ресторанти в Япония се сервират вътрешности на солена сепия. Баща ми много ги обичаше, но аз никога не съм можела да преглътна подобно нещо. Дори не можех да гледам как министърът ги ядеше.

— Господин министър, искате ли да ви донеса нещо по-вкусно? — попитах го.

— Не, не съм гладен — отвърна той.

Трябва да призная, че ми се прищя да го попитам защо тогава изобщо яде. Междувременно Нобу и Мамеха бяха излезли и си говореха отвън, а останалите, включително и Пити, се бяха събрали около дъската за го на масата, председателят очевидно бе направил някаква глупава грешка и всички се смееха. Стори ми се, че шансът ми е дошъл.