Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Съдбата на компанията „Ивамура“ се е променила напълно — каза тя. — Защо не ми спомена нищо за това?

— О, майко, почти не разбрах току-що прочетеното.

— Нищо чудно, че Нобу Тошикадзу се обажда толкова често тия дни. Трябва да знаеш, че направи предложение да стане твой данна. Мислех да му откажа. Кой се интересува от човек с несигурно бъдеще? Сега разбирам защо през последните седмици изглеждаш като обезумяла! Е, можеш вече да си отдъхнеш. Ето че най-сетне се случи. Всички сме наясно колко привързана беше през всичките тези години към Нобу.

Продължих да гледам в масата, както подобава на благовъзпитана дъщеря. Но съм сигурна, че на лицето ми бе изписана болка, защото след миг тя продължи:

— Не бива да си толкова апатична, когато той те поиска в леглото си. Може би нещо със здравето ти не е наред. Ще те изпратя на лекар веднага щом се върнеш от Амами.

Единственото Амами, за което бях чувала, беше малък остров недалеч от Окинава и не можех да си представя, че точно това място има тя предвид. Но наистина, както продължи да ми обяснява, същата сутрин на съдържателката на „Ичирики“ се обадили от „Ивамура“ за пътешествие до остров Амами в края на следващата седмица. Помолили да отида заедно с Мамеха, Пити и още една, чието име Майка не можа да си спомни. Тръгвали сме другия петък следобед.

— Но, майко… това е напълно безсмислено. Как така за края на седмицата чак в Амами. Само пътуването с кораб ще отнеме цял ден.

— Нищо подобно. Електрическата компания е уредила за всички вас да пътувате дотам със самолет.

За миг забравих всичките си тревоги около Нобу и подскочих, сякаш някой ме беше убол.

— Майко! — извиках. — Изключено е да летя със самолет.

— Ами ако си в него и той се вдигне, нищо не можеш да направиш! — отвърна тя. Сигурно си мислеше, че шегичката й е много остроумна, защото се разсмя със своя кашлящ смях.

Реших, че при тази липса на бензин и дума не може да става за самолет, затова си наложих да не се притеснявам. И това ми помогна до следващия ден, когато поговорих със съдържателката на „Ичирики“. Оказа се, че американски офицери от Окинава идвали няколко пъти в месеца да прекарат в Осака края на седмицата. Обикновено самолетът летял обратно празен, а след няколко дни идвал да прибере американците. Тъкмо това се били договорили от компанията да използват. Отивахме в Амами само защото имало на разположение празен самолет. Иначе щяхме може би да отидем на някои минерални бани и изобщо да не се налага да си треперим за живота. Накрая съдържателката каза:

— Направо съм щастлива, че не аз, а ти ще летиш с това нещо.

В петък сутринта заминахме за Осака с влак. Заедно с господин Бекку, който трябваше да ни придружи до летището, за да ни помогне за куфарите, групата ни се състоеше от Мамеха, Пити, мен и една по-възрастна гейша на име Шидзуе. Тя не беше от Гион, а по-скоро от Понточо и имаше грозни очила и сребриста коса, от което изглеждаше дори още по-стара. На всичко отгоре брадичката й бе с огромна цепка и изглеждаше като две гърди. За Шидзуе ние останалите бяхме нещо като бурените за гордо извисяващ се кедър. Почти през цялото време тя гледаше през прозореца на влака, току отваряше закопчалката на оранжево-червената си чанта, вадеше си бонбонче и ни хвърляше поглед, с който сякаш казваше, че не разбира защо изобщо е нужно да я притесняваме с присъствието си.

От гарата до летището пътувахме с малък автобус, който беше ужасно мръсен. След час, час и нещо най-сетне слязохме до сребрист самолет с големи перки на крилете. Изобщо не ми стана по-леко, като видях колелцето, на което се крепеше опашката. А когато влязохме, пътеката се спускаше толкова отчайващо стръмно надолу, че бях сигурна, че самолетът е счупен.

Мъжете бяха вече вътре — седяха на задните седалки и разговаряха за бизнес. Освен председателят и Нобу, тук беше и министърът, както и един възрастен мъж — по-късно научих, че е регионалният директор на банката „Мицубиши“. До него седеше мъж на около трийсетте с брадичка като на Шидзуе и дебели очила като нейните. Оказа се, че Шидзуе била дълги години любовница на директора на банката, а младият мъж бил синът им.

Настанихме се в предната част на самолета и оставихме мъжете да продължат скучния си разговор. Скоро чух кашлящ звук и машината потрепери… а като погледнах през прозореца, гигантските перки вън бяха започнали да се въртят. Само след секунди вече се въртяха бясно на сантиметри от лицето ми — приличаха на мечове и издаваха ужасяващо бръмчене. Бях сигурна, че ще пробият стената и ще ме разсекат. Мамеха ме беше сложила да седна до прозореца с мисълта, че след като се издигнем, гледката сигурно ще ми подейства успокояващо, но като видя какво става с перките, отказа да си сменим местата. Шумът на моторите ставаше все по-страховит. Самолетът заподскача, рулирайки насам-натам. Накрая шумът стигна най-ужасяващата си степен и пътеката застана водоравно. След още няколко минути чухме трясък и започнахме да се издигаме във въздуха. Чак след като земята остана далеч под нас, някой ми каза, че ще изминем седемстотин километра и ще пътуваме четири часа. Като чух това, очите ми се наляха със сълзи и всички се разсмяха.