Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Ще го донесеш тази нощ. Защо според теб останах след министъра? Иди да го вземеш, а аз ще те чакам тук.

Помислих си да изпратя някоя прислужница, но знаех, че никога не бих могла да й обясня къде да го търси. Затова с известна трудност тръгнах по коридора, обух се и зашляпах, както ми се струваше в пияно състояние, по улиците на Гион.

Щом стигнах, отидох направо в стаята си и намерих парчето бетон, увито в квадратна копринена кърпа и поставено на една полица в гардероба ми. Разгърнах кърпата и я пуснах на пода, макар че не мога да обясня защо. На излизане се сблъсках на площадката с Леля, която трябва да беше чула как плета крака нагоре и бе излязла да види какво става. Попита ме защо държа камък.

— Отивам да го занеса на Нобу сан. Моля те, спри ме!

— Ти си пияна, Саюри. Какво се е случило с теб тази вечер?

— Трябва да му го върна. И… Ох, ако го направя, това ще е краят на живота ми. Моля те, спри ме…

— Пияна и разплакана. По-зле си от Хацумомо! Не можеш да излезеш пак в този вид.

— Тогава моля те, позвъни в „Ичирики“. И нека кажат на Нобу сан, че няма да дойда. Ще го направиш ли?

— Защо Нобу сан те чака да му занесеш камък?

— Не мога да обясня. Не мога…

— Е, все едно. Щом той те чака, трябва да отидеш — заяви тя, хвана ме за ръката и ме поведе назад към стаята, където на светлината на електрическия фенер ми избърса сълзите и оправи грима ми. А аз седях толкова безсилна, че тя трябваше да държи брадичката ми в ръката си, за да не клюмне. По едно време загуби търпение и в крайна сметка стисна главата ми с две ръце.

— Надявам се никога повече да не те видя в такова състояние, Саюри. Един господ знае какво ти става.

— Аз съм глупачка, леличко.

— Да, що се отнася до тази вечер. Майка ще се ядоса, ако си направила нещо, което да промени доброто отношение на Нобу сан към теб.

— Все още не съм — отвърнах. — Но ако не измислиш нещо, което да…

— Дума да не става — отсече тя и не каза нито повече, докато оправи окончателно грима ми.

Тръгнах обратно към „Ичирики“, носейки тежкия камък с две ръце. Не знам наистина ли беше тежък, или просто ръцете ми бяха натежали от толкова много алкохол. Но когато отново се оказах в стаята с Нобу, имах чувството, че съм изразходвала цялата си енергия. Ако беше отворил дума да стана негова любовница, не бях сигурна дали щях да съумея да сдържа чувствата си.

Оставих камъка на масата. Нобу го хвана с пръсти и го сложи в омотаната си с кърпа длан.

— Надявам се, че не съм ти обещавал толкова голям скъпоценен камък — каза той. — Нямам толкова пари. Но сега е възможно онова, което преди беше немислимо.

Поклоних се и се опитах да не изглеждам разстроена. Нямаше нужда Нобу да ми обяснява какво иска да каже.

Същата нощ, докато лежах в постелята си, а стаята край мен се люлееше, реших да съм като рибаря, който часове наред вади ли, вади риба с мрежата си. Щом в съзнанието ми се зародяха мисли за председателя, щях да ги изгребвам отново и отново, докато не остане нито една. Би била умна система, сигурна съм, стига да бих могла да я приложа. Но и една-едничка мисъл за него да се завъртеше в главата ми, все не успявах да я хвана, преди тя да литне и да ме отведе до мястото, забранено за мислите ми. Много пъти се спирах и си казвах: „Не мисли за председателя, мисли за Нобу.“ И много решително се опитвах да си представя, че се срещам с Нобу някъде в Киото. Но после нещо винаги се объркваше. Например мястото, което рисувах във въображението си, бе там, където често си бях представяла, че се срещам с председателя… а после мигом потъвах отново в мисли за него.

Това продължи седмици наред, а аз все се мъчех да се променя. Понякога, когато бях за малко свободна от мисли за председателя, започвах да усещам, че у мен сякаш се отваря яма. Нямах апетит дори когато малката Ецуко идваше късно нощем да ми донесе купичка рядка супа. Малкото пъти, когато наистина успях да се съсредоточа върху Нобу, ме обземаше такова вцепенение, че ставах напълно безчувствена. А когато се гримирах, лицето ми висеше като кимоно на пръчка. Леля ми каза, че приличам на призрак. Ходех както обикновено на партита и банкети, но седях безмълвна с ръце в скута.

Знаех, че Нобу всеки момент ще направи предложение да стане мой данна и ден след ден очаквах новината да стигне до ушите ми. Но седмиците се влачеха без нито думичка за това. После един горещ следобед в края на юни, близо месец, откакто бях върнала парчето бетон, тъкмо обядвах, когато Майка донесе вестник и го отвори, за да ми покаже статия със заглавие „Електрическата компания «Ивамура» си осигурява финансиране от банка «Мицубиши»“. Очаквах, че се споменават всевъзможни подробности за Нобу и за министъра и, разбира се, за председателя, но статията беше пълна най-вече с информация, която не мога да си спомня. В нея се казваше, че категоризацията на компанията е променена от Окупационните власти от… не си спомням — категория еди-каква си на категория еди-каква си. Което означаваше, че тя вече е свободна да подписва договори, да иска заеми и така нататък. Следваха няколко параграфа с данни за лихвени проценти и кредитни линии и накрая за много голям заем, гарантиран предния ден от банка „Мицубиши“. Беше трудна за четене статия, пълна с цифри и икономически термини. Дочетох я и вдигнах поглед към Майка, седнала срещу мен на масата.