Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Пуснах пердето и се опитах да се успокоя с едно списание. Много по-късно, след като Мамеха заспа на седалката до мен, вдигнах поглед и видях, че Нобу стои на пътеката.

— Саюри, добре ли си? — попита той тихо, за да не събуди Мамеха.

— Не мисля, че Нобу сан ми е задавал някога такъв въпрос. Май е в много добро настроение.

— Бъдещето никога не е изглеждало толкова обещаващо.

Мамеха се поразмърда, затова той не каза нищо повече, и продължи по пътеката към тоалетната. Миг преди да отвори вратата, погледна назад към мъжете. За момент го видях под необикновен ъгъл — изглеждаше много съсредоточен. Когато погледът му се стрелна към мен, ми хрумна, че, току-виж, се досетил, че се притеснявам за бъдещето си точно толкова, колкото той се чувстваше сигурен за своето. Удивих се, като си помислих колко малко ме разбира Нобу. Не ще и дума, че гейша, която очаква разбиране от своя данна, е като мишка, надяваща се на съчувствие от змия. А и беше ли възможно Нобу да ме разбира поне мъничко, след като ме бе виждал само като гейша, криеща ревностно истинската си същност? Председателят бе единственият, който ме познаваше също и като Чийо, макар че ми се стори странно, защото никога преди не си бях давала сметка за това. Как би постъпил Нобу, ако не председателят, а той ме бе намерил онзи ден до Ширакава? Със сигурност би отминал… и колко по-лесно щеше да ми е, ако го бе сторил. Нямаше да прекарвам нощите си, копнеейки за председателя. Нямаше да се отбивам от време на време в магазините за козметика, за да душа във въздуха аромата на талк и да си спомням за кожата му. Нямаше да се напрягам да си въобразявам, че е до мен в някакво въображаемо място. Ако ме попитате защо исках всички тези неща, щях да ви отговоря: „А защо узрялата слива е сладка? Защо дървото мирише на дим, когато гори?“

Но ето че пак бях като момиче, опитващо се да хване мишка с ръце. Защо не можех да престана да мисля за председателя?

Сигурна съм, че когато след малко вратата на тоалетната се отвори и светлината загасна, вълнението ми се бе изписало отчетливо на лицето ми. Не можех да понеса мисълта, че Нобу ще ме види такава, затова опрях глава на прозореца и се престорих на заспала. Щом той отмина, отново отворих очи. Бях отместила леко пердето с глава и сега за пръв път, откакто се издигнахме, погледнах навън. Долу се ширеше безбрежната синева на океана, изпъстрена с петна — нефритовозелени като едно украшение за коса, което Мамеха понякога носеше. Никога не си бях представяла океана със зелени петна. От крайбрежните скали в Йороидо винаги ми се беше виждал сив. Океанът се простираше до една-едничка, подобна на вълнен конец линия, откъдето започваше небето. Тази гледка не само не беше никак страшна, а неописуемо красива. Дори сребристото крило на самолета излъчваше някакво великолепие и беше украсено с онези символи, които са на всички американски самолети. Колко странно беше да ги гледам сега, като се има предвид какъв беше светът само преди пет години. Бяхме се били в брутална война като врагове, а сега какво? Бяхме се откачали от миналото си. Разбирах го с цялата си душа, защото самата аз го бях сторила веднъж. Ако можех да намеря начин да се откажа и от бъдещето си…

И тогава в съзнанието ми се появи една ужасяваща сцена. Видях себе си да късам съдбовната верига, свързваща ме с Нобу, и да наблюдавам как той лети стремглаво надолу към океана.

Не искам да кажа, че това беше просто някаква идея или гола фантазия. А че внезапно разбрах как точно да го направя. Не се канех, разбира се, да хвърля Нобу в океана, но наистина прозрях ясно, сякаш в мозъка ми се отвори прозорец, единственото нещо, което можех да направя, за да сложа завинаги край на отношенията ми с него. Не исках да го загубя като приятел, но в усилията ми да се добера до председателя той беше препятствие, което не можех просто да заобиколя. Но можех да направя така, че да бъде погълнат от пламъците на собствения си гняв. Самият той ми бе подсказал как да го направя миг преди да се пореже с чашата през онази нощ в чайната „Ичирики“ преди няколко седмици. Каза ми, че ако съм жена, готова да се отдаде на човек като министъра, трябва незабавно да напусна и че никога повече няма да ми проговори.

Чувството, което ме обзе при тази мисъл, бе… бе като начало на треска. Усетих, че цялата съм мокра. Бях благодарна, че Мамеха все още спи до мен — сигурна съм, че щеше да се учуди какво става с мен, ако видеше, че едва си поемам дъх и бърша челото си с пръсти. Можех ли наистина да извърша такова нещо? Да осъществя осенилата ме идея? Не да съблазня министъра — знаех прекрасно, че това не е проблем за мен. Беше като да отида на лекар за инжекция. Щях да обърна за малко глава настрани и всичко щеше да свърши. Но можех ли да причиня това на Нобу? Какъв отвратителен начин да се отблагодаря за добротата му. В сравнение с мъжете, от които толкова много гейши бяха страдали години наред, Нобу беше може би желан данна. Но щях ли да понеса живот, в който надеждите ми са унищожени завинаги? Седмици наред се бях опитвала да убедя самата себе си, че мога да живея такъв живот, но наистина ли? Струваше ми се, че разбирам какво бе направило Хацумомо толкова жестока, а Баба — толкова проклета. Дори Пити, едва навършила трийсет, години наред изглеждаше дълбоко неудовлетворена. Единственото, опазило ме от това, бе надеждата. И щях ли сега да извърша нещо толкова отвратително в името на идеята да държа жива надеждата? Нямам предвид съблазняването на министъра. Говоря за предателството, за това да предам доверието на Нобу.