Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Господин министър, вие не ме харесвате вече!

— А? — откликна той, като едва успя да пренареди чертите на лицето си, така че на него да се изпише удивление.

— Не сте идвали да ме видите повече от месец! Дали защото Нобу сан не прояви любезност да ви води толкова често, колкото би трябвало, а?

— Нобу сан не е нелюбезен — отвърна министърът и изсумтя няколко пъти, преди да продължи. — Вече поисках прекалено много от него.

— Да ви държи далеч оттук цял месец? Той наистина е нелюбезен. Трябва толкова да наваксваме.

— Да — намеси се Нобу. — Най-вече с пиене.

— Ох, Нобу сан е толкова кисел. Цяла вечер ли е такъв? И къде са председателят, Мамеха и Пити? Няма ли да се присъединят към нас?

— Председателят е зает — каза Нобу. — Не знам къде са другите. Те са твой проблем, а не мой.

В този момент вратата се отвори и две прислужници внесоха вечерята на мъжете. Постарах се с все сили да им правя компания, което ще рече, че известно време се опитвах да разговоря Нобу. Той обаче не беше в настроение за приказки. После се помъчих да разговоря министъра, но, естествено, по-лесно би било да изтръгнеш дума-две от печената на скара риба в чинията му. Тъй че в крайна сметка се отказах и започнах да бъбря за каквото ми скимне, докато не се почувствах като бабичка, разговаряща с двете си кучета. През цялото това време наливах щедро и прещедро саке и на двамата. Нобу не пиеше много, но министърът току ми протягаше с благодарност чашката си. И тъкмо когато очите му започнаха да придобиват онзи стъклен поглед, Нобу, като внезапно събудил се човек, изведнъж постави твърдо чашката си на масата, избърса устата си със салфетка и каза:

— И така, господин министър, достатъчно за тази вечер. Време е да се отправяте към къщи.

— Нобу сан, имам чувството, че вашият гост тъкмо започва да се забавлява.

— Достатъчно се забавлява. По изключение го изпращаме по-рано, слава богу. Хайде, министре! Жена ви ще е благодарна.

— Не съм женен — отвърна министърът. Но вече си обуваше чорапите и се приготвяше да стане.

Поведох двамата по коридора към изхода и помогнах на министъра да си обуе обувките.

Такситата бяха все още рядкост заради липсата на бензин, но прислужницата извика рикша и аз помогнах на министъра да се качи в нея. Вече бях забелязала, че той се държи някак странно, но тази вечер бе забил очи в коленете си и дори не се сбогува с мен. Нобу остана в преддверието, загледан в нощта, сякаш наблюдаваше как се сбират облаци, макар нощта да бе ясна. След като изпратих министъра, го попитах:

— Нобу сан, какво, за бога, става с вас двамата?

Той ме изгледа с отвращение и тръгна навътре. Намерих го в стаята да потупва празната си чашка с единствената си ръка. Помислих, че иска саке, но той не ми обърна внимание, когато го попитах, а и без това малката бутилка се оказа празна. Изчаках дълго, защото си мислех, че има да ми каже нещо, но накрая рекох:

— Погледнете се, Нобу сан. Имате бръчка между очите, дълбока като коловоз.

Той отпусна леко мускулите около очите си, така че гънката сякаш изчезна, и каза:

— Не съм млад като някога, разбираш ли?

— Какво би трябвало да означава това?

— Означава, че има постоянни бръчки, които не изчезват само защото казваш, че трябва да изчезнат.

— Има добри и лоши бръчки, Нобу сан. Никога не го забравяйте.

— И ти самата не си млада като някога.

— Сега пък стигате дотам да ме обиждате. Вие сте в по-лошо настроение, отколкото се боях. Защо няма тук никакъв алкохол? Нужно ви е да пийнете.

— Не те обиждам. Установявам факт.

— Има добри и лоши бръчки, има и добри и лоши факти — казах. — Лошите факти най-често се избягват.

Намерих прислужница и я помолих да донесе поднос със скоч и вода, както и малко изсушена сепия за мезе, защото се сетих, че Нобу почти не докосна вечерята си. Когато подносът се появи, налях уиски, допълних чашата с вода и я поставих пред него.

— А сега приемете, че е лекарство, и го изпийте. — Той отпи, но съвсем малка глътка. — До дъно — настоях.

— Ще пия както аз си знам.

— Когато докторът нарежда на пациента да пие лекарство, пациентът го пие. Хайде, изпийте го!

Нобу пресуши чашата, но не ме погледна. Отново му налях и настоях отново да го изпие.

— Ти не си доктор! Ще пия както аз си знам.

— Хайде, хайде, Нобу сан. Всеки път, щом си отворите устата, се забърквате в по-голяма неприятност. Колкото по-зле е болният, толкова повече е лекарството.

— Няма да го изпия. Не обичам да пия сам.