Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Не мога да повярвам, че историята за кучето не е истина — каза тя, след като изпи чашата. Стори ми се, че вече заваля леко думите. — Как бихте могли да измислите подобно нещо?

— Как бих могъл да го измисля ли? Въпросът е как можеш да го повярваш? Кучетата не стават сини. Или червени. И няма демони.

Беше мой ред да разказвам.

— Първата ми история е следната. Една нощ преди няколко години актьорът от театър Кабуки Йоегоро беше много пиян и ми каза, че винаги съм му се струвала красива.

— Тази е истинска — обади се Пити. — Познавам Йоегоро.

— Да, сигурна съм. Но въпреки това той ми каза, че ме намира за красива и оттогава ми изпраща от време на време писма. В ъгъла на всяко залепва къдрав черен косъм.

Председателят се разсмя, но Нобу изглеждаше сърдит и каза:

— Ах, тези актьори от театър Кабуки. Какви досадници!

— Не разбирам. Какво искаш да кажеш с „къдрав черен косъм“? — попита Пити, но по израза й личеше, че знае какъв е отговорът.

Всички замлъкнаха в очакване на втората история. Тя ми беше на ума, откакто започнахме играта, макар че се притеснявах и се чудех дали изобщо да я разказвам, а и никак не бях сигурна, че ще е редно да го сторя.

— Веднъж като дете — подех, — бях много разстроена, затова отидох на брега на потока Ширакаба и заплаках…

Още щом започнах да разказвам, изпитах чувството, че се пресягам през масата, за да докосна ръката на председателя. Защото ми се струваше, че никой от присъстващите не би видял нищо особено в разказа ми, докато той щеше да разбере тази много лична история — или поне се надявах, че ще я разбере. Имах чувството, че разговарям с него интимно както никога досега и усещах, че започва да ме облива топлина. Преди да продължа, вдигнах очи в очакване да видя, че ме гледа озадачено. Но той като че изобщо не слушаше. Изведнъж се почувствах куха, като момиче, което позира за тълпите и ходи напред-назад, но открива, че улицата е пуста.

Сигурна съм, че вече всички се отегчиха да ме чакат, защото Мамеха попита:

— Е, и? Продължавай.

И Пити промърмори нещо, но не я разбрах.

— Ще ви разкажа друга история — казах. — Спомняте ли си гейшата Окачи? Загина при нелепи обстоятелства през войната. Години преди това двете си приказвахме един ден и тя ми каза, че постоянно се бои, че на главата й ще падне тежък сандък и ще я убие. Точно така и загина. Пълен със старо желязо кош паднал от една полица върху й.

Бях толкова унесена в други мисли, че едва в този миг проумях, че нито една от историите ми не е истина — и двете отговаряха само отчасти на истината. Беше ми обаче все едно, защото в тази игра повечето хора лъжеха. Затова изчаках председателят да направи своя избор — той бе за историята за Йоегоро и къдравия косъм — и обявих, че е прав. Пити и министърът трябваше да изпият по чаша саке.

После беше ред на председателя.

— Не ме бива много в тия игри — каза той. — Не като вас, гейшите, които сте пристрастени към лъгането.

— Председателю! — извика строго Мамеха, но, разбира се, на шега.

— Притеснявам се за Пити, затова ще опростя нещата. Ако й се наложи да изпие още една чаша, мисля, че няма да издържи.

Вярно, че Пити вече трудно фокусираше очите си. Дори май не го слушаше, докато не чу името си.

— И така, слушай внимателно, Пити. Ето я първата ми история. Тази вечер дойдох в чайната „Ичирики“, за да присъствам на парти. А ето я и втората. Преди няколко дни една риба влезе в офиса ми — о, не, забрави го. Ти си в състояние да повярваш и в ходещи риби. Какво ще кажеш за тази. Преди няколко дни отворих чекмеджето на бюрото си и едно човече в униформа изскочи оттам и започна да пее и да танцува. Е, кажи сега коя от двете е истина?

— Не очаквате от мен да повярвам, че от чекмеджето ви е изскочило човече — отвърна тя.

— Просто избери една от двете. Коя е истина? — Другата. Не помня за какво беше.

— За наказание ще трябва да ви накараме да изпиете една чаша, господин председател — каза Мамеха.

Като чу „чаша“ и „за наказание“ Пити, изглежда, реши, че е направила нещо нередно, защото преди да разберем какво става, тя погълна половин чаша и вече не изглеждаше никак добре. Пръв я забеляза председателят и й измъкна чашата от ръцете.

— Не си водосточна тръба, Пити — каза й той. Тя го гледаше с такъв празен поглед, че той попита дали го чува.

— Може и да ви чува, но едва ли ви вижда — обади се Нобу.

— Хайде, Пити — подкани я председателят. — Ще те изпратя до вкъщи. Или ще те завлека, ако се наложи.