Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Значи рибите се женят! — възкликна Мамеха. — Имат съпруги и съпрузи!

— Било е преди войната — казах. — От войната насам не могат да си позволят да се женят. Просто плуват насам-натам и си търсят работа.

— Това се е случило много преди войната — поясни Пити. — Много, много преди войната. Преди дори майка ми да се роди.

— Тогава откъде знаеш, че е истина? — попита Нобу. — Не е възможно рибата да ти е разказала.

— Тя е издъхнала веднага! Как би могла да ми я разкаже, като не съм била родена още? Освен това не разбирам руски.

— Добре, Пити, значи вярваш, че и рибата в чинията на председателя е говореща — казах.

— Не съм казала такова нещо. Но изглежда досущ като онази говореща риба. Не бих я яла, дори да умирам от глад.

— Откъде знаеш как е изглеждала, щом като нито ти, нито майка ти сте били родени? — попита председателят.

— Знаете как изглежда министър-председателят, нали? Но срещали ли сте се някога с него? Всъщност вие може и да сте се срещали. Нека дам по-добър пример. Знаете как изглежда императорът, но никога не сте имали честта да се срещнете с него!

— Председателят е имал честта, Пити — каза Нобу.

— Разбирате какво искам да кажа. Всеки знае как изглежда императорът. Това се опитвам да ви кажа.

— Има негови снимки — поясни Нобу. — Не е възможно да си видяла снимка на рибата.

— Там, където съм израсла, тя е много известна. Мама ми е разказала всичко за нея и аз ви казвам, че е изглеждала досущ като онова нещо там на масата!

— Благодаря на бога, че има такива хора като теб, Пити — каза председателят. — Ти караш всички ни да изглеждаме истински глупаци.

— Е, това е моята история. Няма да разказвам втора. Ако искате да играете на „голямата лъжа“, нека някой друг започне.

— Аз ще започна — заяви Мамеха. — Ето първата ми история. Когато бях на пет-шест години, отидох една сутрин да извадя вода от кладенеца в нашата окия и чух звуци — някакъв мъж сякаш се покашля. Звуците идеха от кладенеца. Събудих госпожата и тя дойде да чуе. Когато осветихме с фенер, не видяхме никого вътре, но продължихме да чуваме мъжа и дълго след изгрев слънце. После звуците секнаха и това никога повече не се повтори.

— Другата история е истина — каза Нобу. — Макар все още да не съм я чул.

— Трябва да изслушате и двете — продължи Мамеха. — Ето я и втората. Веднъж отидохме с няколко гейши в Осака да забавляваме Акита Масаичи в дома му. Той беше виден бизнесмен, натрупал състояние преди войната. След като часове наред пяхме и пихме, Акита сан заспа на рогозките на пода и една от гейшите ни отведе тайничко в съседната стая и отвори голям шкаф, пълен с всевъзможни порнографии. Имаше порнографски гравюри, сред които и някои на Хирошиге.

— Хирошиге никога не е правил порнографски рисунки.

— Не, правил е, Пити — каза председателят. — Виждал съм някои от тях.

— А също така — продължи Мамеха, — имаше картини на най-различни дебели европейци — жени и мъже, — както и филмови ленти.

— Познавам добре Акита Масаичи — каза председателят. — Не би могъл да има колекция от порнографии. Първата история е истина.

— Какво говорите, господин председател — извика Нобу. — Вярвате на приказки за мъжки глас, идващ от кладенец?

— Не е нужно да вярвам. Важното е дали Мамеха мисли, че е истина.

Пити и председателят гласуваха за мъжа в кладенеца. Министърът и Нобу бяха за порнографията. Колкото до мен, бях вече чувала и двете истории и знаех, че истинската е тази за мъжа в кладенеца. Министърът изпи чашата саке, без да възрази, но Нобу през цялото време не спря да мърмори и затова решихме да е следващият.

— Не ми се играе — заяви той.

— Или ще играете, или всеки път ще изпивате за наказание чаша — каза Мамеха.

— Е, добре, искате две истории. Ще ви ги разкажа. Ето първата. Имах бяло кученце на име Кубо. Когато една вечер се прибрах, козината му беше съвършено синя.

— Възможно е — обади се Пити. — Сигурно е било отвлечено от някакви демони.

Нобу погледна така, сякаш не можеше да повярва напълно, че Пити говори сериозно, но все пак продължи:

— Следващия ден това се повтори, само че този път козината на Кубо беше яркочервена.

— Били са демоните — отсече Пити. — Демоните обичат червеното. То е цветът на кръвта.

Като чу това, Нобу наистина се вбеси.

— Чуйте сега втората ми история. Миналата седмица отидох толкова рано на работа, че секретарката ми още не беше дошла. Е, коя от двете е истинската?

Всички избрахме, естествено, секретарката. Всички освен Пити, която трябваше да изпие чаша саке. И забележете, не чашка, а чаша. Наля й министърът — напълни я, а после започна да добавя капка по капка, докато чашата не преля. Пити трябваше да отпие, преди да я вдигне. Притесних се за нея, защото тя никак не издържаше на алкохол.