Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Сато Норитака, Пити — каза председателят. — Новоназначен заместник-министър на финансите.

— О, познавам го този тип Сато. Има вид на голямо прасе.

Всички се разсмяхме.

— Господи, Пити, какви неща излизат от устата ти! — възкликна Мамеха.

В този момент вратата се отвори и Нобу и министърът влязоха. И двамата бяха аленочервени от студа. Следваше ги прислужница със саке и закуски на поднос. Нобу се заразтрива с едната си ръка и потропваше с крака, но министърът го подмина с тежки стъпки и се устреми към масата. После изгрухтя за поздрав на Пити и й направи знак с глава да се поотмести, за да му освободи местенце до мен. Представихме се един на друг и Пити каза:

— О, господин министър, обзалагам се, че не ме помните, но аз знам много за вас.

Министърът лисна в устата си сакето, което току-що му налях, и я погледна, както ми се стори, навъсено.

— Какво знаеш? — попита Мамеха. — Разкажи ни нещо.

— Знам, че господин министърът има по-малка сестра, която е женена за кмета на Токио. И знам, че е тренирал карате и си е чупил ръката.

Сигурно беше вярно, защото той изглеждаше леко изненадан.

— Освен това, господин министър, познавам едно момиче — някогашна ваша познайница — продължи Пити. — Нао Ицуко. Работехме заедно в една фабрика в предградията на Осака. Искате ли да чуете какво ми сподели веднъж? Че двамата няколко пъти сте правили…

Боях се, че той ще се ядоса, но вместо това изразът на лицето му се смекчи, докато не си дадох сметка, че всъщност виждам проблясъци на гордост.

— Тя наистина беше хубаво момиче, тази Ицуко — каза той, като гледаше Нобу с лека усмивка.

— Виж ти, господин министър — откликна Нобу. — Не съм и допускал, че сте имали подобни отношения с жени. — Думите му звучаха много искрено, но на лицето му забелязах едва прикритото отвращение. Очите на председателя пробягаха по моите — той очевидно се забавляваше.

След миг вратата се плъзна встрани и три прислужници внесоха вечерята на мъжете. Бях малко гладна и си наложих да отклоня очи от крема с ядки от гинко в сивозеленикави чашки. По-късно прислужниците донесоха печена на скара тропическа риба върху борови иглички. Нобу, изглежда, забеляза, че съм гладна, защото настоя да я опитам. Председателят предложи същото на Мамеха и на Пити, която отказа с думите:

— Не бих я докоснала за нищо на света. Дори няма да я погледна.

— Защо, какво й е? — попита Мамеха.

— Ще ми се подигравате, ако ви кажа.

— Кажи ни, Пити — настоя Нобу.

— Как ли пък не? Това е голяма и дълга история, а освен това никой няма да ми повярва.

— Голямата лъжа! — подхвърлих.

Нямах предвид, че Пити лъже. Някога, още преди да затворят Гион, често играехме една игра, наречена „голямата лъжа“, според която всеки трябваше да разкаже две истории, като само едната е истинска. Участниците се опитват да отгатнат коя точно и загубилият е длъжен да изпие стъклена чаша саке.

— Не играя — отсече Пити.

— Тогава просто ни разкажи историята с рибата — подкани я Мамеха. — И можеш да не разказваш друга.

Пити не изглеждаше очарована, но двете с Мамеха дълго я фиксирахме с поглед и в крайна сметка тя отстъпи.

— Е, добре. Ето ви историята. Родена съм в Сапоро, а там имаше един рибар, който веднъж хванал необикновена наглед риба, способна да говори.

Двете с Мамеха се спогледахме и избухнахме в смях.

— Смейте се, щом искате, но това е самата истина.

— Продължавай, Пити, слушаме те — каза председателят.

— Та ето какво станало. Рибарят я положил, за да я изчисти, а тя започнала да издава звуци, наподобяващи човешки говор. Само дето човекът не я разбирал. Повикал други рибари и те слушали известно време. Рибата вече беряла душа, защото сума ти време минало, откакто я извадили от водата, затова решили да не се маят и да я убият. Но точно тогава един старец си проправил път през тълпата и заявил, че разбира всяка нейна думичка, защото говорела на руски.

Всички избухнахме в смях и дори министърът изгрухтя няколко пъти. А когато се успокоихме, Пити каза:

— Знаех си, че няма да ми повярвате, но това е самата истина.

— Искам да знам какво е казала рибата — заяви председателят.

— Тя почти издъхвала, затова било нещо като… шепот. А когато старецът се наклони и приближил ухо до устните й…

— Рибите нямат устни — обадих се аз.

— Е добре, до… както и да се наричат тези неща. До краищата на устата й. И тогава рибата рекла: „Кажи им да не се маят и да ме почистят. Нямам за какво повече да живея. Онази риба ей там, която издъхна преди секунда, беше жена ми.“