Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Седеше на близкия край на масата, така че само аз го виждах. Най-напред си помислих, че изражението му е удивление, защото очите му бяха широко отворени. Но както понякога устата му потрепваше, когато се насилваше да не се засмее, и сега потрепваше, но под въздействието на друго чувство. Не можех да съм сигурна, но имах усещането, че в очите му напират сълзи. Той хвърли поглед към вратата, преструвайки се, че разтърква основата на носа си, за да избърше с пръст ъгълчето на окото си, а сетне попипа веждите си, сякаш проблемът беше в тях. Бях толкова шокирана да видя председателя развълнуван, че без малко да залитна. Тръгнах към мястото си на масата, а Мамеха и Нобу поведоха разговор. След минута председателят ги прекъсна и попита:

— Къде е Пити тази вечер?

— О, тя е болна — отвърна Мамеха.

— Какво искаш да кажеш? Изобщо ли няма да дойде?

— Да, няма. И по-добре, като се има предвид, че е болна от стомашно разстройство — поясни тя и продължи разговора си с Нобу.

Председателят погледна часовника си и каза с все още неукрепнал глас:

— Мамеха, ще трябва да ме извиниш. И аз не се чувствам много добре тази вечер.

Точно когато затваряше зад себе си плъзгащата се врата, Нобу пусна някаква шега и всички се разсмяха. Но аз си мислех за нещо, което ме изплаши. В танца си се бях опитала да изразя болката от отсъствието. И се бях разстроила от това, но бях разстроила и председателя. Нима бе възможно да е мислел за Пити, която всъщност отсъстваше? Не можех да си представя, че е готов да се разплаче, защото тя е болна, но бях вероятно разпалила някакви по-тъмни и сложни чувства. Едно бе безспорно — че щом танцът ми свърши, председателят попита за Пити. И си тръгна, като разбра, че е болна. Не можех да го повярвам. Ако бях открила, че храни чувства към Мамеха, нямаше да се изненадам. Но към Пити? Как би могъл председателят да копнее за някоя толкова… ами, толкова лишена от изтънченост.

Бихте си помислили, че при подобна ситуация всяка жена със здрав разум трябва да изостави надеждите си. И аз наистина известно време посещавах всеки ден гадателя и четях хороскопа си по-внимателно от всякога, търсейки знак дали би трябвало да отстъпя пред, както ми се струваше, неизбежната си съдба. Вярно, че ние, японците, преживявахме десетилетие на съкрушени надежди. Не бих се удивила, ако и моите бяха умрели като надеждите на толкова хора. Но, от друга страна, мнозина вярваха, че някой ден страната ни ще се въздигне, и всички ние знаехме, че подобно нещо не би могло да се случи, ако се бяхме оставили да живеем вечно в разрушенията. Случеше ли се да попадна във вестника на съобщение за фабрика, произвеждала до войната, да речем, части за велосипеди и съумяла да поднови работата си, сякаш войната изобщо не я е имало, всеки път трябваше да си повтарям, че ако цялата ни нация съумее да се измъкне от тъмната, задънена улица, има надежда и че аз също мога да се измъкна.

От март същата година до края на пролетта двете с Мамеха бяхме заети със Старопрестолните танци, които се поставяха отново — за първи път след затварянето на Гион в края на войната. Председателят и Нобу също бяха заети през трите месеца и само два пъти доведоха министъра в Гион. После един ден през първата седмица на юни чух, че от електрическата компания „Ивамура“ са помолили за присъствието ми същата вечер в чайната „Ичирики“. Бях ангажирана от седмици преди това за партита, които не можех току-така да пренебрегна, затова, когато най-сетне отворих плъзгащата се врата, за да се присъединя към партито на „Ивамура“, бях вече закъсняла с половин час. За моя изненада, вместо обичайната група около масата, заварих само Нобу и министъра.

Веднага разбрах, че Нобу е сърдит. Реших, разбира се, че е сърдит на мен, задето съм го накарала толкова време да седи сам с министъра, макар всъщност двамата да си „прекарваха заедно времето“ както катерицата и насекомите, обитаващи едно и също дърво. Нобу барабанеше с пръсти по масата и изражението му беше много гневно, а министърът стоеше до прозореца и гледаше навън към градината.

— Е, добре, господин министър — каза Нобу, когато се настаних на масата. — Стига сте съзерцавали как храстите растат. Нима трябва да седим тук и да ви чакаме цяла нощ?

Министърът се сепна и за извинение се поклони леко, а сетне дойде и седна на възглавничката, която му подложих. Обикновено се затруднявах да измисля какво да му говоря, но тази вечер задачата ми бе по-лесна, защото отдавна не го бях виждала.