Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Направих всичко възможно да поддържам разговор, докато прислужницата не ни спаси, като донесе табличка със саке. Напълних чашката на министъра и видях смаяна как я изля в долната си челюст, сякаш я изсипа в канала. Затвори си за миг устата, а после я отвори и от сакето нямаше и помен. То изчезна без всички онези видими неща, които хората правят, когато преглъщат. Дори не бях сигурна дали наистина го е изпил, докато не ми протегна празната си чашка.

Това продължи петнайсетина минути, а може би и повече. Опитвах се да накарам министъра да се почувства като у дома си — разказах му нещо, пошегувах се, зададох му и няколко въпроса. Скоро обаче започнах да си мисля, че не съществува такова нещо като „благоразположен“ министър. Той нито веднъж не ми отговори с повече от дума. Предложих игра по надпиване, помолих го дори да попее. Най-дългият ни разговор през първия половин час бе, когато министърът ме попита дали танцувам.

— О, да, разбира се. Би ли желал господин министърът да изпълня нещо кратко?

— Не — отвърна той. И това беше всичко.

Може и да не обичаше да контактува с околните с очи, но със сигурност обичаше да изучава яденето си, както открих, когато прислужницата донесе вечерята на двамата мъже. Преди да сложи нещо в устата си, той го вдигаше с пръчиците и го изучаваше, въртейки го насам-натам. И ако не можеше да разбере какво е, питаше мен.

— Това е батат, варен в соев сос и захар — казах му, когато вдигна нещо оранжево. Всъщност нямах ни най-малка представа дали е батат, черен дроб от кит или нещо друго, но не мисля, че министърът искаше да чуе това. По-късно, когато вдигна парче мариновано телешко и ме попита какво е, реших да се пошегувам и отвърнах: — О, това е маринована кожа. Специалитет на тази чайна! Правят го от кожата на слонове. Така че бихме могли, предполагам, да го наречем „слонска кожа“.

— Слонска кожа ли?

— Не, господин министър, разбирате, че се шегувам! Това е парче телешко. Защо оглеждате толкова старателно храната? Нима си мислите, че тук ще ви сервират кучешко или нещо подобно?

— Трябва да знаеш, че съм ял кучешко — каза той.

— Я, колко интересно! Но тук няма кучешко, тъй че не се взирайте повече в яденето.

Скоро започнахме игра по надпиване. Нобу мразеше такива неща, но аз му направих знак да си мълчи. Може би оставихме министъра да загуби повече пъти, отколкото бе редно, защото по-късно, когато се опитахме да му обясним правилата на игра, която не бе играл, очите му плуваха като коркови тапи по вълни. Изведнъж скочи и се устреми към един от ъглите на стаята.

— Къде искате да отидете, господин министър? — попита го Нобу.

Последва звук, който беше много красноречив отговор — министърът щеше всеки момент да повърне. Двамата с Нобу се втурнахме да му помогнем, но той вече затискаше устата си с ръка. Ако беше вулкан, щеше вече да дими, тъй че нямахме друг избор, освен да отворим стъклената врата към градината и да го оставим да повърне върху снега вън. Сигурно ви ужасява мисълта някой да повърне в една от онези изумителни декоративни градини, но министърът не беше първият, който го правеше. Ние, гейшите, се опитваме да отведем бързо госта в тоалетната, но понякога не успяваме. Достатъчно е да кажеш на прислужниците, че някой току-що е посетил градината. Те знаят какво значи това и веднага грабват метла и лопата.

Двамата с Нобу се постарахме да държим главата на министъра над снега. Но независимо от усилията ни той скоро се прекатури напред. Направих каквото можах да го закрепя, така че да не падне на повръщаното, ала напразно — беше като дебело и огромно парче месо. Единственото, което все пак успях да направя, бе да го обърна така, че да падне на една страна.

Двамата с Нобу се спогледахме ужасени, защото министърът лежеше съвършено неподвижен в дебелия сняг като паднал от дърво клон.

— Дааа, Нобу сан, нямах представа какво удоволствие ще е гостът ви.

— Мисля, че го убихме. И ако питаш мен, той си го заслужи. Такъв досадник!

— Така ли се отнасяте с почетните си гости? Трябва да го поразходите, за да се съвземе. Студът ще му подейства добре.

— Ами че нали лежи в снега. Да не би да не е достатъчно студен?

— Нобу сан! — извиках. Предполагам, че това бе достатъчно силен упрек, защото Нобу въздъхна, слезе в градината както си беше по чорапи и се зае със задачата да върне министъра в съзнание. Докато той се занимаваше с него, аз отидох да викам на помощ някоя прислужница, защото не можех да си представя как Нобу ще го вкара отново в чайната само с една ръка. Намерих и сухи чорапи за двамата и предупредих да почистят градината, след като си тръгнем.