Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Не бях чувала тази дума преди, но съвсем скоро разбрах какво означава. И още докато живеех у семейство Арашино, бях чувала истории за американците и шумните им веселби. Въпреки това бях шокирана, когато по-късно същия следобед влязох в преддверието на една чайна и вместо обичайната редица мъжки обувки до стъпалото видях нахвърляни в безпорядък военни ботуши, всеки от които ми се стори голям като кучето на Майка — Таку. Първото нещо, което съзрях в коридора, беше един американец по бельо. Мъчеше се да се мушне под полицата на нишата, а две гейши, заливайки се от смях, се опитваха да го измъкнат оттам. Зърнах черните косми по ръцете, гърдите и дори по гърба му и изпитах чувството, че никога не съм виждала нещо толкова животинско. Беше навярно загубил дрехите си в игра по надпиване и се опитваше да се скрие, но след малко се остави на жените да го повлекат за ръцете по коридора и да го вкарат при останалите. При появата му вътре се разнесоха дюдюкания и весели викове.

След около седмица бях най-сетне готова да се появя отново като гейша. Прекарах деня да тичам на фризьор, после при гадателя. Киснах ръцете си, за да се махнат и последните петна, и търсих из цял Гион нужния грим. Наближавах трийсетте и от мен вече не очакваха, освен в особени случаи, да съм с набедено лице. Но този ден прекарах половин час пред тоалетката си, опитвайки се да използвам различни сенки в европейски стил, за да скрия колко съм отслабнала. Когато господин Бекку дойде да ме облече, малката Ецуко застана отстрани да гледа както аз някога бях гледала как обличат Хацумомо, а в очите й, които виждах в огледалото, имаше най-вече удивление и това ме убеди, че наистина отново изглеждам като истинска гейша.

Когато най-сетне излязох, целият Гион бе покрит с прекрасен сняг, толкова пухкав, че и най-лекият полъх на вятъра изчистваше покривите до голо. Носех шал за кимоно и чадър с лаково покритие и съм сигурна, че бях неузнаваема като в деня, когато обикалях Гион, облечена като селянка. Разпознах само половината от гейшите, покрай които минах. Лесно можех да определя кои от тях са били в Гион и преди войната, защото се покланяха леко от учтивост дори когато не ме разпознаваха. Другите едва кимваха.

Тук-там по улиците имаше войници и аз се ужасявах какво ли ще заваря в „Ичирики“. Но в преддверието се нижеха редици от черни лъснати до блясък офицерски обувки и колкото и да е странно, в чайната беше тихо и спокойно като в годините на моето чиракуване. Нобу още не беше дошъл, или поне аз не видях нещо, подсказващо присъствието му, но ме въведоха в една от големите стаи в приземния етаж и ми казаха, че той скоро ще се появи. Обикновено следваше да чакам в помещенията за прислугата в дъното на коридора, където можех да си постопля ръцете и да пийна чай — всяка гейша се бои да не би гост да си помисли, че се мотае без ангажименти. Но аз не възразявах да чакам Нобу, а и смятах за привилегия да прекарам няколко минути сама в тази стая. През последните пет години бях зажадняла за красота, а стаята би ви удивила с очарованието си. Стените бяха облепени с бледожълта коприна, която сякаш създаваше присъствие, и пораждаха у мен усещането, че ме държат точно както черупката държи яйцето.

Очаквах, че Нобу ще дойде сам, но когато най-сетне го чух в преддверието, стана ми ясно, че води със себе си заместник-министъра Сато. Както вече споменах, не се притеснявах, че Нобу ще ме завари да чакам, но реших, че ще е пагубно, ако дам на министъра повод да си помисли, че може би съм непопулярна. Затова се измъкнах през прилежащата празна стая. Това, оказа се, ми даде възможност да чуя как Нобу се мъчи да е любезен.

— Нима стаята не е чудесна, господин министър? — каза; той, а в отговор последва тихо грухтене. — Помолих да я запазят специално заради вас. Рисунките в стил дзен са великолепни, не намирате ли? — После след продължително мълчание добави: — Да, наистина прекрасна вечер. О, попитах ли ви вече дали сте опитвали сакето специалитет на чайната „Ичирики“?

Нещата продължиха в този дух, а Нобу очевидно се чувстваше като слон, който се опитва да изглежда като пеперудка. Когато най-сетне се измъкнах в коридора и влязох при тях, той бе безкрайно облекчен, че ме вижда.

Успях да огледам министъра едва след като се представих и отидох и коленичих до масата. Изобщо не ми беше познат въпреки твърденията му, че ме бил гледал с часове. Не знам как съм могла да го забравя при условие, че имаше толкова характерна външност. Никога не съм виждала човек, на когото да му е така трудно да си движи лицето. Държеше брадичката си забита в гръдната кост, сякаш не можеше съвсем добре да си крепи главата. Освен това имаше много особена долна челюст — силно издадена напред, така че дъхът му отиваше право в ноздрите. След като ми кимна леко и си каза името, мина цяла вечност, преди да чуя от него друг звук, освен грухтене.