Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Нобу сан, щом е важно да се направи добро впечатление на заместник-министъра Сато, може би трябва да помолите и председателя да присъства, когато го забавлявате.

— Председателят е зает човек.

— Но ако министърът е толкова важен за бъдещето на компанията…

— Погрижи се да се появиш там. Аз ще се грижа кое е най-доброто за компанията. Ще съм много разочарован, ако към края на месеца не си в Гион.

Нобу стана да си върви, защото трябваше да се върне в Осака, преди да се е стъмнило. Изпратих го до преддверието, за да му помогна да си облече палтото, да се обуе и да си сложи шапката. Когато свърших, той постоя известно време втренчен в мен. Мислех, че се кани да каже, че му се виждам хубава, защото, когато някога ме гледаше така без причина, обикновено казваше точно това.

— Боже мой, Саюри, ти наистина приличаш на селянка! — изрече той. Лицето му беше намръщено, когато се извърна от мен.

Още същата нощ, докато семейство Арашино спяха, написах писмо на Майка на светлината на огъня под казаните в пристройката. Не знам постигнах ли нужния ефект, или Майка бе вече готова да отвори отново нашата окия, но след седмица възрастен женски глас извика отвън и когато отворих, на прага стоеше Леля. Там, където вече нямаше зъби, бузите й бяха хлътнали, а болезнената сивота на кожата й ми напомни за парченце сашими, оставено в чинията на дълго нераздигната маса. Личеше си обаче, че все още е силна — в едната си ръка държеше торба с въглища, а в другата — продукти. Беше ги донесла в знак на благодарност към семейство Арашино за грижите им към мен.

На следващия ден се сбогувах през сълзи с тях и се върнах в Гион, където заедно с Майка и Леля се заехме да поставим всичко в ред. След оглед на цялата окия ми хрумна, че къщата ни наказва, задето години наред я бяхме оставили без внимание. Четири-пет дни отидоха за най-тежките проблеми — да почистим праха, натрупал се по дървенията на дебел, наподобяващ тензух пласт, да почистим кладенеца от умрели гризачи, да почистим и стаята на Майка горе, където птичките бяха разпокъсани сламените рогозки, за да си свият гнезда в нишата. За моя изненада Майка работеше наравно с нас отчасти защото можехме да си позволим само готвачка и една възрастна прислужница, макар че имаше и едно момиче на име Ецуко — дъщерята на онзи човек, в чиято ферма бяха живели двете с Леля. Ецуко беше деветгодишна, сякаш за да ми напомни колко време е минало, откакто на девет години кракът ми за пръв път стъпи в Киото. Очевидно се боеше от мен точно толкова, колкото аз някога от Хацумомо, въпреки че винаги при възможност й се усмихвах. Беше тънка като градинска метла, а дългата й коса се вееше зад гърба й, когато припкаше насам-натам. Лицето на момичето бе тясно като зрънце ориз и аз постоянно си казвах, че някой ден и нея ще хвърлят като мен в тенджерата и оризовото зрънце ще набъбне бяло и вкусно, готово за ядене.

След като къщата стана отново обитаема, тръгнах да обикалям из Гион, за да засвидетелствам почитта си. Най-напред посетих Мамеха, която сега живееше в едностайно апартаментче над една аптека близо до храма Гион. Откакто се бе върнала преди година, тя си нямаше данна да й плаща за нещо по-просторно. Мамеха се слиса, като ме видя — заради изхвръкналите ми скули, както обясни. Трябва да кажа обаче, че и аз се слисах, като я видях. Красивият овал на лицето й си бе същият, но шията й изглеждаше жилеста и твърде стара за това лице. Най-странното беше, че понякога устата й се сгърчваше като на старица — заради зъбите. Доста се били разклатили през войната и все още й причиняваха болка.

Говорихме си дълго и после аз я попитах дали мисли, че идната пролет Старопрестолните танци ще се възобновят. Години наред не се изнасяха представления.

— О, защо не? — отвърна тя. — Темата може да е „Танц в потока“!

Ако сте ходили някога на курорт с минерални извори или на подобно място и са ви забавлявали жени, маскирани като гейши, но всъщност проститутки, бихте разбрали шегата на Мамеха. Жена, изпълняваща „Танц в потока“, всъщност прави стриптийз. Тя се преструва, че нагазва все по-надълбоко във водата, като за да не си намокри кимоното, го вдига все по-нагоре, докато накрая мъжете виждат това, което очакват, и започват да ръкопляскат и да вдигат тостове.

— С толкова американци в Гион напоследък — продължи тя, — английският ще ти е от по-голяма полза, отколкото танците. Във всеки случай театър „Кабуренджо“ е превърнат в кабаре.