Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Имам малко работа в съседната стая. Много съм поласкан, че дойдохте да ни видите.

— Не се прави на глупак, Арашино — отвърна Нобу. — Саюри е тази, която дойдох да видя.

Стори ми се много грубо и в никакъв случай смешно, но господин Арашино се засмя на думите му и затвори плъзгащата се врата след себе си.

— Мислех си, че целият свят се е променил — казах. — Но едва ли е точно така, след като Нобу сан си е все същият.

— Никога не се променям. Но не дойдох тук на приказки. Искам да знам какво става с теб.

— Нищо не става. Нима Нобу сан не е получавал писмата ми?

— Всичките звучат като стихове! Не разказваш за нищо друго освен за „красивата, ласкава вода“ или подобни глупости.

— Добре тогава, никога повече няма да си правя труда да ви пиша!

— Да, по-добре недей, ако ще ми ги пишеш все такива. Защо не можеш просто да ме информираш за неща, които искам да знам, като например кога се връщаш в Гион. Всеки месец звъня в „Ичирики“ да питам за теб, а съдържателката все се оправдава и извинява. Мислех, че ще те заваря болна от някаква ужасна болест. Отслабнала си, струва ми се, но ми изглеждаш напълно здрава. Какво те задържа?

— Наистина си мисля за Гион всеки ден.

— Твоята приятелка Мамеха се върна преди година, година и нещо. През последните шест месеца запазвах търпение. Не разбираше ли какво ти казвах в писмата си?

— Когато четях, че ме искате обратно в Гион, мислех, че изразявате надежда да ме видите скоро там.

— Щом казвам, че искам да те видя отново в Гион, това значи, че искам да си събереш багажа и да се върнеш. Не виждам защо трябва да чакаш тая твоя майка! Щом досега не е проявила здрав разум да се върне, значи е глупачка.

— Малко хора биха казали нещо добро по неин адрес, но мога да ви уверя, че не е глупачка. Нобу сан би дори й се възхитил, ако я опознае. Тя си живее чудесно, като продава сувенири на американските войници.

— Войниците няма да са вечно тук. Кажи й, че твоят добър приятел Нобу иска да се върнеш в Гион. — Той взе с единствената си ръка малък пакет и го хвърли на рогозките до мен. Не каза нито дума, а продължи да отпива от чая си и да ме гледа.

— Какво ми хвърлихте?

— Подарък, който съм ти донесъл. Отвори го.

— Щом Нобу сан ми носи подарък, най-напред аз трябва да му поднеса своя.

Отидох до ъгъла на стаята и намерих сгъваемото ветрило, което отдавна бях решила да му подаря. Ветрило може да изглежда много нищожен подарък за мъжа, спасил живота ми от фабриките. Но за нас, гейшите, ветрилата, които използваме в танците, са свещени предмети, а и онова не беше обикновено, а ветрилото, което моята учителка от школата по танци Иноуе ми подари, когато стигнах нивото шиджо. Не бях чувала гейша да се разделя с подобно нещо и тъкмо затова си бях наумила да му го подаря.

Загърнах ветрилото в четвъртито парче памучен плат, върнах се и му го поднесох.

Както и предполагах, изглеждаше озадачен, когато разгърна плата и видя съдържанието. Направих всичко възможно да му обясня защо искам да го приеме.

— Много мило от твоя страна — каза той. — Но аз съм недостоен за такъв подарък. Дай го на някой, който цени танците повече от мен.

— Няма друг, на когото бих искала да го подаря. То е част от мен и аз съм я дала на Нобу сан.

— В такъв случай съм безкрайно благодарен и ще милея от сърце за него. А сега отвори моето пакетче.

Вътре имаше камък с големината на юмрук, увит в хартия, завързан с канап и загърнат с няколко пласта вестници. Мисля, че камъкът ме смая не по-малко, отколкото ветрилото него самия. Разгледах го по-отблизо и видях, че изобщо не е камък, а парче бетон.

— Държиш в ръката си отломък от нашата фабрика в Осака — каза Нобу. — Две от фабриките ни бяха унищожени. Има опасност цялата ни компания да не преживее следващите няколко години. Тъй че ако ти с ветрилото ми даде част от себе си, то аз също, предполагам, ти давам част от себе си.

— Ако това е част от Нобу сан, ще го ценя много.

— Не ти го дадох, за да го цениш. Това си е парче бетон! Искам да ми помогнеш да го превърна в красив скъпоценен камък за теб.

— Щом Нобу сан знае как да направи това, нека ми каже и ние ще бъдем богати!

— Имам за теб задача в Гион. Ако всичко стане, както се надявам, след около година компанията ни ще си е стъпила отново на краката. Когато поискам да ми върнеш това парче бетон, за да ти дам в замяна скъпоценен камък, ще е дошло най-сетне времето да стана твой данна.

Като чух това, кожата ми стана ледена като стъкло, но не дадох да се разбере.