Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Нещастието е като силен вятър. То не само ни задържа далеч от места, където иначе бихме отишли, а и отнася всичко освен нещата, които не могат да бъдат изтръгнати от нас, тъй че в крайна сметка се виждаме такива каквито сме, а не каквито бихме искали да бъдем. Дъщерята на господин Арашино например изпита мъката да загуби мъжа си във войната, а след това се отдаде изцяло на две неща — грижата за момченцето си и шиенето на парашути за армията. Сякаш само за това и живееше. Просто слабееше с всеки изминал ден и за човек бе ясно къде отива всеки изцедил се от тялото й грам. Към края на войната тя се вкопчи в детето като в ръба на канара, сякаш за да не падне и да се разбие в скалите долу.

И преди бях живяла в нещастие и затова наученото за себе си бе като напомняне за нещо познато някога, но почти забравено, а именно, че под елегантните дрехи и съвършеното умение да танцувам и да разговарям умно животът ми е безсъдържателен и прост като падащ камък. През последните десет години бях правила всичко с едничката цел да спечеля чувствата на председателя. Ден след ден гледах бързите води на река Камогава под работилницата. Понякога пусках в нея цветче или сламка, защото знаех, че преди да попадне в морето, то ще измине целия път до Осака. Питах се дали докато седи на бюрото си, председателят няма да погледне някой следобед през прозореца, да съзре цветчето или сламката и да си помисли за мен. Но скоро една мисъл започна да ме измъчва. Той можеше и да го види, макар че се съмнявах, но после да се отпусне в стола си и да се размисли за хилядите неща, за които цветчето му е напомнило, но аз да не съм едно от тях. Вярно, че често се бе държал мило с мен, но той си беше поначало мил човек. Никога с нищичко не бе давал да се разбере, че съм момичето, което е подкрепял, или че той се вълнува, че мисля за него.

Един ден стигнах до заключение, по-болезнено в известен смисъл и от внезапното осенение, че двете със Сацу едва ли ще се съберем някога отново. Цялата предишна нощ се бях измъчвала от една мисъл — за пръв път се питах какво ли би станало, ако си отида от този свят, без председателят да ми е обърнал по-специално внимание. На сутринта прочетох внимателно хороскопа си с надежда да открия знак, че няма да преживея живота си без цел. Бях толкова потисната, че дори господин Арашино май забеляза това и ме изпрати да купя игли от един магазин на трийсетина минути от къщи. На връщане, докато вървях край пътя под лъчите на залязващото слънце, едва не ме прегази военен камион — единствения път, когато бях най-близо до опасността да бъда убита. Едва на другата сутрин забелязах, че хороскопът ме предупреждаваше да не пътувам в посоката на Плъха, тоест точно към въпросния магазин. Бях гледала само за знак, свързан с председателя, и не бях обърнала внимание на предупреждението. Преживяното ме накара да разбера колко опасно е да се втренчваш само в нещо липсващо. Ами ако в края на живота ми ме очакваше прозрението, че всеки божи ден съм търсила един мъж, който никога не би дошъл при мен? Каква непоносима мъка би било да проумея, че всъщност никога не съм усещала вкуса на храната, че никога не съм видяла местата, в които съм била, защото дори когато животът си е вървял, аз съм мислила само и единствено за председателя. Но ако престанех да мисля за него, що за живот щеше да е моят? Щях да съм като танцьорка, от дете репетираща за представление, което никога няма да изнесе.

За нас войната свърши през август 1945 година. Повечето хора, преживели тези години в страната, ще ви кажат, че това бе най-мрачният момент в една дълга непрогледна нощ. Страната ни не беше просто победена, а унищожена, и то не от бомбите, колкото и ужасни да бяха те. Ако страната ви е загубила война и в нея нахлуе окупационна армия, чувствата са такива, сякаш самият вие сте сложен на колене на мястото на екзекуцията със завързани ръце и в очакване мечът да се стовари. Година, че и повече нито веднъж не чух смях, освен смеха на малкия Джунтаро, който нищо не разбираше. Но щом детето се разсмееше, дядо му го спираше с жест. Често ми е правило впечатление, че мъжете и жените, чието детство съвпада с годините на войната, са някак особено сериозни — твърде малко смях са чували като деца. Към пролетта на 1946 година всички ние вече си бяхме дали сметка, че ще надживеем изпитанията на поражението. Някои дори вярваха, че един ден Япония ще се възроди. Всички истории, че американските войници изнасилват и убиват, се оказаха измислици. Нещо повече, постепенно осъзнахме, че американците като цяло са невероятно любезни. Веднъж група американци преминаха на камионите си през квартала. Стоях и гледах заедно със съседските жени. През годините в Гион бях започнала да се мисля за обитателка на особен свят, което ме отличаваше коренно от другите жени. Наистина през всичките тези години се чувствах толкова различна, че понякога се чудех как живеят другите жени, дори съпругите на мъжете, които забавлявах. Но ето че стоях в чифт скъсани работни панталони и спускаща се на конци по раменете ми коса. Няколко дни не се бях къпала, защото нямахме гориво да си топлим водата и можехме да си позволим баня само веднъж на няколко дни. В очите на американците не се отличавах от жените край мен, а и кой би твърдял, че съм различна? Ако вече ти липсват листа, кора или корени, можеш ли да продължаваш да се наричаш дърво? „Селянка съм, казах си, а не вече гейша.“ Ужасявах се при вида на ръцете си — бяха страшно загрубели. За да се отърся от страховете си, насочих вниманието си към преминаващите камиони с американски войници. Не бяха ли това американските войници, които ни учеха да мразим, които бяха бомбардирали градовете ни с ужасяващите си бомби? Сега те минаваха през нашия квартал и хвърляха бонбони на децата.