Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Можете да си представите как се чувствах. Защото Нобу бе човек, който умееше да хвърля думите си като камъни. Нямам предвид самите думи и значението им, а начина, по който ги казваше. Отначало бях решена да не плача, но скоро ми хрумна, че може би точно това искаше той от мен. Оказа се толкова лесно, като да оставиш лист хартия да се плъзне между пръстите ти. Всяка сълза, спускаща се по бузите ми, имаше своя причина. Колко много неща оплаквах! Плачех за Нобу и за себе си. Плачех, защото не знаех какво ще стане с всички нас. Плачех дори за генерал Тоттори и за Корин, която бе така посивяла и отслабнала от живота във фабриката. А после направих това, което Нобу искаше от мен. Дръпнах се от масата, за да си направя място, и се поклоних ниско-ниско.

— Простете глупостта ми.

— О, стани от рогозките. Доволен съм, ако кажеш, че няма да повториш същите грешки.

— Няма.

— Всеки миг, прекаран с онзи човек, е пропилян! Случи се точно както ти казах, нали? Може би вече си научила достатъчно, за да следваш в бъдеще съдбата си.

— Ще следвам съдбата си, Нобу сан. Не искам нищо друго от живота.

— Доволен съм да го чуя. И накъде те води съдбата ти?

— Към мъжа, който управлява електрическата компания „Ивамура“ — отвърнах. Мислех, разбира се, за председателя.

— Така е — каза Нобу. — А сега нека изпием заедно бирата си. Навлажних устните си — бях прекалено объркана и разтревожена, за да изпитвам жажда. После Нобу ми каза за гнездото, което ми бе запазил. Беше домът на неговия добър приятел Арашино Исаму, майстора на кимона. Не знам дали си спомняте, но преди много години той беше почетен гост на партито на барона, на което присъстваха Нобу и доктор Рак. Домът на господин Арашино, където се помещаваше и работилницата му, се намираше на брега на плитчините на река Камогава, в горното й течение, на около пет километра от Гион. Допреди няколко години той, жена му и дъщеря му бяха правили кимона в красивия стил юдзен, с който майсторът бе известен. По-късно обаче всички майстори на кимона бяха принудени да шият парашути, защото умееха да работят с коприна. Нобу ме увери, че ще усвоя бързо тази работа, а и семейство Арашино искали непременно да ме приютят. Той щял да уреди формалностите с властите. После ми написа на листче адреса на господин Арашино.

Благодарих му многократно. И всеки път, когато му го казвах, той изглеждаше все по-доволен. Тъкмо се канех да му предложа да се поразходим по пресния сняг, той си погледна часовника и пресуши до дъно чашата си.

— Саюри, не знам кога ще се видим отново и какъв ще е светът тогава. Всеки от нас сигурно ще е видял много и ужасни неща. Но аз ще мисля за теб всеки път, когато трябва да си припомня, че на света има красота и доброта.

— Нобу сан! Може би е трябвало да станете поет!

— Знаеш прекрасно, че няма нищо поетично в мен.

— Да разбирам ли, че омайващите ви думи означават, че си тръгвате? Надявах се да се поразходим.

— Много е студено. Но можеш да ме изпратиш до вратата и да се сбогуваме там.

Последвах го надолу по стълбата и клекнах в антрето, за да му помогна да се обуе. После нахлузих високите си дървени гета, които носех заради снега, и излязох с Нобу на улицата. Преди години отпред щеше да го чака кола, но по онова време само високопоставените правителствени служители разполагаха с коли, защото никой не можеше да си намери бензин. Предложих да го изпратя до тролея.

— Точно сега не искам компанията ти. Отивам на среща с нашия дистрибутор от Киото. И трябва да обмисля твърде много неща.

— Трябва да призная, Нобу сан, че далеч повече предпочитам прощалните думи, които ми казахте горе в стаята.

— В такъв случай бъди там следващия път.

Поклоних се и се сбогувах с него. Много мъже биха навярно се извърнали и погледнали назад, но той продължи да си проправя път през натрупалия се сняг, а после сви зад ъгъла към булевард Шиджо и изчезна. Държах в ръка листчето с адреса на господин Арашино. Дадох си сметка, че го стискам толкова силно, че можех да го направя на парчета, ако беше чупливо. Не разбирах защо се чувствам толкова нервна и изплашена. Но след като погледах известно време трупащия се наоколо ми сняг, съзрях стъпките на Нобу, които се нижеха към ъгъла на улицата, и усетих, че разбирам какво ме тревожи. Кога щях да видя отново Нобу? А председателят? А самият Гион? Като дете бях откъсната от своя дом. И тъкмо споменът от тези ужасни години ме караше, предполагам, да се чувствам толкова самотна.