Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Виждам, че лицето ти се е изострило. Не ми казвай, че гладуваш като всички. Не съм очаквал подобно нещо от теб.

— И Нобу сан изглежда поотслабнал.

— Имам достатъчно храна, но нямам време да ям.

— Радвам се, че поне сте зает.

— Това е най-странното нещо, което съм чувал някога. Когато виждаш човек, успял да оцелее между куршумите, нима се радваш, че той има с какво да си запълва времето?

— Надявам се, че Нобу сан не иска да каже, че наистина се бои за живота си…

— Никой не се е заел да ме убива, ако това е, което искаш да кажеш. Но ако компанията „Ивамура“ е животът ми, то да, аз наистина се боя за нея. Сега ми кажи следното — какво стана с тоя твой данна?

— Генералът се справя като всички нас, предполагам. Колко любезно, че попитахте.

— О, изобщо не целя да съм любезен.

— Малко хора му желаят доброто напоследък. Но за да сменим темата, Нобу сан, да предполагам ли, че всяка вечер сте идвали тук в „Ичирики“, но сте се крили от мен в тази странна стая?

— Наистина е странна, нали? Мисля, че е единствената тук без изглед към градината. Гледа към улицата — ще видиш, ако отвориш хартиените щори.

— Нобу сан познава добре стаята.

— Всъщност не. За пръв път я използвам.

Направих физиономия, за да покажа, че не му вярвам.

— Можеш да си мислиш, каквото искаш, Саюри, но е истина, че никога преди не съм бил в тази стая. Сигурно е за гости на съдържателката, които остават да пренощуват. Прояви любезността да ме пусне тук, когато й обясних защо съм дошъл.

— Колко загадъчно… Значи имате цел. Ще открия ли каква е?

— Чувам прислужницата, носи бирата. Ще я откриеш, когато момичето си отиде.

Плъзгащата се врата се отвори и прислужницата постави бутилката на масата. По онова време бирата бе рядкост, затова бе истинско преживяване да наблюдаваш как златната течност се надига в чашата. Когато останахме сами, вдигнахме чаши и Нобу каза:

— Дойдох, за да вдигна тост за твоя данна.

При тези думи оставих чашата си на масата.

— Трябва да кажа, Нобу сан, че смешните неща са твърде малко. Но ще са ми нужни седмици дори само за да започна да проумявам защо бихте пожелали да пиете за моя данна.

— Трябваше да съм по-точен. Пия за глупостта на твоя данна! Преди четири години ти казах, че е непочтен човек, и той доказа, че съм прав. Би ли го отрекла?

— Истината е, че… той не е вече мой данна.

— Да, разбира се! Но дори и да беше, не би могъл да направи нищо за теб, нали? Знам, че предстои Гион да се затвори и всички са в паника. Днес една гейша… няма да я назова… ми се обади по телефона и можеш ли да си представиш за какво? Попита дали мога да й намеря работа в „Ивамура“.

— Ако не възразявате, какво й казахте?

— Нямам работа за никого, едва ли не и за себе си в това число. Дори председателят може скоро да изхвръкне и да свърши в затвора, ако не започне да изпълнява заповедите на правителството. Успя да ги убеди, че не можем да произвеждаме щикове и гилзи на патрони, а сега пък искат от нас да конструираме и произвеждаме бомбардировачи! Точно така, бомбардировачи. Ние произвеждаме уреди! Понякога се питам какво си мислят тези хора.

— Трябва да говорите по-тихо.

— Кой ще ме чуе? Онзи твой генерал?

— Като споменахте генерала, аз наистина отидох днес при него, за да го моля да ми помогне.

— Имаш късмет, че е бил все още жив.

— Защо, да не е болен?

— Не е болен. Но някой ден ще се самоубие, ако има кураж.

— Моля ви, Нобу сан.

— Не ти помогна, нали?

— Не. Каза, че вече е изчерпал влиянието, което е имал.

— Едва ли му е отнело много време. Защо не е запазил и малкото останало влияние за теб?

— Не го бях виждала повече от година…

— Мен не си виждала повече от четири години. Но аз пазя най-доброто си влияние за теб. Защо досега не дойде при мен?

— През цялото време мислех, че ми се сърдите. Погледнете се само, Нобу сан! Как бих могла да дойда при вас?

— Как не би могла? Мога да те спася от фабриките. Имам достъп до идеалния рай. И, повярвай ми, той е идеален, досущ като гнездо за птичка. Ти си единствената, на която ще го дам, Саюри. Но няма да го дам и на теб, ако не се поклониш тук на пода пред мен и не признаеш вината си за случилото се преди четири години. Права си, че съм ти сърдит! Можеше да умрем, преди да се видим отново. Можех да загубя единствения шанс, който имах. И не стига, че ме отхвърли, ами и пропиля най-хубавите години от живота си за един глупак, човек, който не си плаща и дълговете към държавата, да не говорим за дълговете му към теб. Продължава да живее, сякаш не е направил нищо лошо.