Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Не можем да си губим времето в мисли за такива неща. Нищо не е по-мрачно от бъдещето освен може би миналото.

Навярно не ви се струва смешно, но онази вечер ние се смяхме, докато от очите ни не потекоха сълзи. Някой ден кварталите може би наистина щяха да се затворят и ние щяхме вероятно да бъдем изпратени да работим във фабриките. За да добиете представа какъв бе животът във фабриките, нека ви разкажа за приятелката на Хацумомо Корин.

През зимата на предната година я сполетя катастрофата, от която всяка гейша се бои най-много. Една прислужница от тяхната окия приготвяла банята и се опитала да гори вестници, за да стопли водата, но загубила контрол над пламъците. Цялата окия изгоря. Изгоря и колекцията от кимона. Корин отиде да работи във фабрика в южната част на града — поставяше лещи на оборудването за пускане на бомби от самолети. Идваше от време на време в Гион и ние се ужасявахме от страшната промяна в нея. Не защото изглеждаше все по-нещастна — всички бяхме нещастни и, така или иначе, бяхме готови за това. Но тя имаше кашлица, която беше като част от нея, както песента е неотделима част от птичката, а кожата й бе на петна, сякаш се киснеше в мастило — въглищата, използвани във фабриките, бяха най-долно качество и при изгаряне всичко наоколо се покриваше със сажди. Бедната Корин бе принудена да работи по две смени, но в замяна на това получаваше само веднъж дневно паница рядка супа с малко макарони или оризова каша, подправена с обелки от картофи.

Тъй че можете да си представите какъв ужас изпитвахме от фабриките. И се чувствахме благодарни всеки ден, когато се събуждахме и виждахме, че Гион е все още отворен.

После една януарска сутрин на следващата година, докато стоях под силния сняг на опашка за ориз и стисках в ръка купоните, стопанинът на съседния магазин подаде глава и извика в студа:

— Случи се!

Спогледахме се. Бях толкова вкочанена от студ, защото над селските дрехи се бях наметнала само с дебел шал — никой вече не носеше кимоно през деня, тъй че ми беше все едно за какво говори. Но по едно време гейшата пред мен изтупа снега от веждите си и го попита:

— Да не би да е свършила войната!

— Правителството е обявило затварянето на кварталите на гейши — отвърна той. — Всички трябва да се явите утре сутринта в Регистратурата.

Дълго слушахме звука на радиото в магазина му. После вратата се затвори отново с трясък и всичко освен тихия шепот на падащия сняг изчезна. Видях отчаянието в лицата на гейшите около мен и мигом разбрах, че всички мислим едно и също — кой от мъжете, които познаваме, ще ни спаси от фабриките.

Макар допреди година генерал Тоттори да беше мой данна, аз не бях единствената гейша, която той познаваше. Трябваше да стигна до него първа. Не бях облечена подходящо за студа, но пъхнах обратно купоните в джоба на селските си шалвари и веднага се отправих на север. Носеха се слухове, че генералът живее в странноприемницата „Суруя“, същата, в която години наред се бяхме срещали два пъти седмично.

Пристигнах след час, час и нещо, зачервена от студ и цялата покрита със сняг. Но когато поздравих съдържателката, тя дълго ме гледа, а после се поклони и се извини, че не знае коя съм.

— Това съм аз, госпожо… Саюри! Дойдох да говоря с генерала!

— Саюри сан… Господи! Не съм допускала, че е възможно да изглеждаш като жена на селянин.

Тя веднага ме пусна да вляза, но не ми позволи да се явя пред генерала, докато не ме качи горе и не ме облече в едно от нейните кимона. Дори ми сложи малко грим, който си беше скътала настрани, че като ме види моят данна, да ме познае.

Когато влязох в стаята му, той седеше на масата и слушаше радиотеатър. Памучното му кимоно бе разтворено и откриваше костеливите му, покрити със сиви косми гърди. Личеше си, че последната година е била много по-трудна за него, отколкото за мен. Все пак той бе обвинен в ужасни престъпления — нехайство, некомпетентност, злоупотреба с властта и така нататък. Някои хора смятаха, че е имал истинско щастие да отърве затвора. В една статия дори го обвиняваха, че е виновен за загубите на Имперския флот в южната част на Тихи океан, задето не е успял да проконтролира изпращането на продоволствия.

И все пак някои хора понасят по-добре изпитанията от други и само един поглед ми бе достатъчен да разбера, че тежестта на изминалата година го бе мачкала, докато костите му бяха станали крехки и чупливи и дори лицето му се бе обезформило леко. Преди той постоянно миришеше на кисела туршия. Сега, когато му се поклоних ниско на рогозките до него, долових съвършено различна миризма.