Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Поклоних се и го поздравих, но той само ме изгледа, сякаш щеше да се занимае с мен по-късно. Накрая си вдигна чорапите, прихлупи си шапката, пристъпи във вестибюла и каза, че иска да види зеленчуковата ни градина. Само толкоз, без думичка за извинение, че ни е обезпокоил. По онова време, почти всеки в Киото, а може би и в останалата част от страната бе превърнал цветната си градина в зеленчукова — не, всеки, освен хора като нас. Генерал Тоттори ни снабдяваше с достатъчно храна, за да е нужно да разкопаваме градината си, и вместо това можехме да продължим да се наслаждаваме на плюшения мъх, на цветните храсти и на малкия клен в ъгъла. Беше зима, затова се надявах, че полицаят ще огледа само замръзналите места, където цветята бяха загинали, и щеше да реши, че между декоративните растения отглеждаме тикви и батати. Затова го отведох в двора и не казах нито дума повече. Просто го наблюдавах как клекна и опипа пръстта. Искаше, предполагам, да разбере дали земята е разкопавана за садене.

Толкова ми се искаше да кажа нещо, че изтърсих първото, което ми дойде наум:

— Нима пухкавият сняг, покрил земята, не ви напомня морска пяна? — Той не отвърна, а се изправи в цял ръст и попита какви зеленчуци сме садили. — Господин офицер, много съжалявам, но истината е, че не сме имали изобщо възможност да садим някакви зеленчуци. А сега, когато земята е твърда и студена…

— Вашата квартална организация беше напълно права! — каза той, сваляйки си шапката. После извади от джоба си парче хартия и започна да чете дълъг списък от престъпления, извършени от нашата окия. Дори не си спомням всичките — че сме се запасявали е памучни платове, че не сме предавали на държавата метални и гумени вещи за нуждите на войната, че сме използвали по неподходящ начин купоните и други такива. Вярно, че бяхме извършили тези простъпки като всяка друга окия в Гион. Престъплението ни беше, предполагам, в това, че в сравнение с повечето се радвахме на далеч по-голямо богатство и бяхме оцелели по-дълго и в по-добра форма, с което малко хора можеха да се похвалят.

За мое щастие точно тогава Майка се върна. Не изглеждаше никак изненадана от присъствието на полицая и всъщност беше невероятно любезна с него. Не я бях виждала да се държи така с никого досега. Тя го въведе в гостната и му сервира малко от нашия долнопробен чай. Вратата беше затворена, но ги чувах, че разговарят дълго. По едно време, когато излезе да вземе нещо, Майка ме дръпна встрани и каза:

— Днес сутринта генерал Тоттори е бил арестуван. По-добре побързай и скрий най-хубавите ни неща, иначе още утре ще изчезнат.

В Йороидо често плувах в студени пролетни дни, а след това лягах на скалите до езерото, за да поема топлината на слънцето. Ако слънчевата светлина внезапно изчезнеше, както често ставаше, студеният въздух сякаш обвиваше кожата ми като метален лист. Изпитах същото чувство, когато там в коридора чух за нещастието на генерала. Сякаш слънцето се скри, може би завинаги, и аз бях обречена да стоя мокра и гола на ледения въздух. Седмица след посещението на полицая ни отнеха всичко, което други семейства бяха загубили отдавна — запаси от храна, бельо и други. Постоянно бяхме снабдявали Мамеха с пакети чай, които тя използваше, за да печели разположението на други хора. Но нейните запаси бяха вече по-добри от нашите и тя започна да ни снабдява. Към края на месеца кварталната организация започна да конфискува повечето ни керамики и свитъци, за да ги продава на така наречения „сив пазар“, който бе нещо различно от черния. Черният пазар бе за стоки от рода на газ за горене, храна, метали и други такива, повечето от които се раздаваха срещу купони или се търгуваха нелегално. Сивият пазар беше по-невинен — жените продаваха ценните си вещи, за да се сдобият с пари. В нашия случай обаче вещите ни бяха продадени преди всичко за да ни накажат, тъй че парите облагодетелстваха други хора. Председателката на организацията — съдържателка на една окия наблизо — се чувстваше много неловко, когато дойде за вещите ни. Но военната полиция й бе наредила да го направи и тя трябваше да изпълни заповедта.

Ако първите години наподобяваха вълнуващо морско пътешествие, то някъде към средата на 1943 година всички проумяхме, че вълните са просто твърде големи за нашия екипаж. Пак всички си помислихме, че ще се удавим, и с повечето това наистина се случи. От ден на ден животът ставаше все по-мизерен. Разбира се, не смеехме да го признаем, но мисля, че бяхме започнали да се тревожим за изхода от войната. Никой вече не се забавляваше. Много хора, изглежда, смятаха, че е непатриотично дори да се чувстват добре. Най-близкото до шега, което чух през онези години, бе нещо, което гейшата Райха каза една вечер. Месеци наред до нас стигаха слухове, че военното правителство се кани да затвори всички квартали на гейши в Япония. По-късно започнахме да си даваме сметка, че това наистина ще се случи. Чудехме се какво ще стане с нас, когато Райха неочаквано каза: