Генадий Гор - Изваяние

И изведнъж пронизителният глас на момченцето прекъсна монолога на изкуствоведа:

— Мамо! Мамо! Виж! Тази жена на платното ни се обиди. Лицето й стана строго.

Тълпата се дръпна от уплаха. Но басът на лектора, неговият силен и уверен глас отново успокои зрителите:

— Граждани! На момченцето му се е сторило… Художникът Покровски е успял да направи това, което се е удало само на великите майстори в миналото — да предаде многообразието на чувствата, тяхното променящо се изражение. Не трябва да се страхуваме от голямото изкуство.

Не трябва да се страхуваме от голямото изкуство! Това го каза изкуствоведът, спокоен, разсъдъчен човек, прекарал повече от половината си живот сред картините, но не нарисувал сам нито една.

А аз все пак се боях и разбирах, че момченцето, изплашило със своя възглас тълпата, беше съумяло да забележи това, което не беше видял и не беше разбрал маститият изкуствовед и лектор. Момченцето със своето пето или шесто чувство беше отгатнало, че пред него не стои просто подобие, а нещо повече. За мое щастие и за щастие на портрета (а може би и за самата Офелия) освен момченцето никой не се досети за това. Но на мен не ми беше по-леко. Аз знаех що за портрет беше това.

Виждаха ме прекалено често на изложбата. Художници и изкуствоведи се приближаваха към мен и нещо ми говореха. Думите им почти не докосваха съзнанието ми. Аз се намирах някак си извън реалността, изгубил контакт с явленията и нещата на баналния свят, сякаш живеех насън.

— Болен ли сте? — попита ме плешивият добродушен художник Василев, чийто подсладен по куинджевски пейзаж висеше на същата стена, на която и моята „Непозната“.

— Болен съм — отговорих аз.

— От какво сте болен?

— От още неизвестна на никого болест. Струва ми се, че ме няма тук.

— А къде сте?

— Никъде.

— Е, де! Е, де! — поскара ми се пейзажистът. — За вас толкова много говорят и пишат. За другите не знам, но вие знаете що е това слава.

— А какво е то? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Смешен въпрос. Вие знаете по-добре от мен. Да бяхте го обяснили.

— Славата това е нещо като бедата — казах аз. — Чувствувам се дълбоко нещастен. Място не си намирам.

— Не вярвам! — прекъсна ме Василев. — Вие кокетничите. Как ще се почувствувате, ако утре ви отнемат славата?

— Кой ще я отнеме? — попитах аз.

— Случаят — отговори той.

— Какъв случай?

— Има ги всякакви случаи.

Спомних си тези думи на другия ден, когато ми позвъниха от изложбата и ме помолиха незабавно да отида.

— Вие сте поставили нетрайни бои и лошо сте грундирали платното — ми каза гласът от слушалката с явен упрек. — Впрочем идвайте. Ще видите сами.

Аз влетях в изложбената зала като момченце, бегом. Ето я стената. Ето… Но вместо портрета аз видях неговия ескиз. Това вече не беше пълната със скрита енергия прекрасна непозната Офелия, а нейното смътно подобие, обикновена картина, каквито в залата имаше много.

До картината стояха няколко мои познати с огорчени лица. Един от тях посочи към стената и каза:

— Направо загадка. На стената през нощта се е появила влага. Откъде се е взела? Тя, разбира се, е могла да повлияе, но все пак…

Другият, който стоеше редом (не забелязах изражението на лицето му), съчувствено изръмжа:

— Ех, гълъбче, гълъбче. Не трябва да се стремите към вносни бои. Нашите са по-добри. Купил си от контрабандист или спекулант тубичките. А те ви подведоха. И не само вас, но и нас, членовете на изложбения комитет. Какво ще кажем сега на кореспондентите и на публиката?

— Кажете, че художникът е дошъл през нощта с четката и е развалил картината си.

— Не, не, уважаеми. Тази версия не върви.

Зад гърба ми някой каза с въздишка:

— Имаше гений, а вече го няма. Боите го подведоха.

Аз бях гений в продължение на почти три седмици. Трите седмици минаха. И аз отново станах обикновен човек.

Офелия никак не се зарадва, като ме видя. Тя помисли, че съм дошъл да я моля.

За какво? Дали не за това, нейният загубен образ да се върне на помрачнялото платно и аз отново да изпитам цялото своеобразие, целия напрегнат опит на човек, възнесен изведнъж на недосегаема висота?

— Не, не — каза тя, като метеше пода. — Не ме моли. Не мога. Не мога да оставя Коля за дълго време. Трудно ми е да бъда на две места едновременно — в къщи и на изложбата. Коля едва не се побърка, когато ме видя след това. Аз бях престанала да бъда жив човек, бях станала своя сянка, ескиз. Да, да! Ескиз! Безсърдечно е от твоя страна да искаш от мен и от Коля такава жертва.