Генадий Гор - Изваяние

Аз дълго, дълго гледах стариците, без да пристъпвам към работа.

После стариците казаха:

— Ние имаме работа.

— Каква работа? — попитах аз.

— Трябва да отидем на Андреевския пазар. Да купим картофи, моркови. Копър. Лук.

И аз ги пуснах.

Ние останахме насаме с Офелия.

— На теб не ти е трудно да направиш някакво чудо, нали? — казах.

— Какво значи не ми е трудно? — изведнъж се обиди тя. — Трудно е. И още как! Ти дори не можеш да си представиш колко нерви и здраве ми струва това. Колко усилия изразходвам.

— Но все едно. Аз ще те помоля. Бог да й е на помощ, на моята гениалност. Аз някак ще преживея и без нея, а ти направи следното, моля те. Върни на тези старици младостта.

— За какво им е младост? Те не се нуждаят от нея.

— Нуждаят се. Всички се нуждаят от младост.

— Не. Това е невъзможно. Не ме моли. Аз не мога да им върна младостта.

— Защо?

— Защото те не са я имали.

— Имали са!

— Аз ти казвам не са имали! Не спори! През последните години характерът ти се е развалил. Разбирам. Иска ти се промяна. Но от самолюбие ти не желаеш да си признаеш. Знаеш ли какво? Потърпи три-четири дена. Необходимо ми е да помогна на Коля да уреди някои работи. А после…

— Какво ще стане после?

— Ще те прехвърля на една достатъчно интересна планета.

— По какъв начин?

— А по какъв би искал ти?

— По строго научен. Свързан с причинността, със законите на Нютон, с физиката на Айнщайн, с геометрията на Евклид и Лобачевски…

— Тогава ще трябва да минат няколко стотин светлинни години. А ти, приятелю мой, си нетърпелив.

— Значи, пак чудо? Ти дори нямаш представа колко ми омръзнаха всичките твои чудеса. Аз съм позитивист. Аз съм за фактите. Аз съм против чудото.

— Не се безпокой! Това е обосновано чудо. То се опира на още неоткрити закономерности.

— Е, щом се опира — съгласих се аз.

— Тогава се готви. Плати си телефона, квартирата. Остави на познатите си пари да те абонират за вестници. Погаси членските си вноски. И се подстрижи, моля те. Срамота! Погледни се в огледалото. И си купи приличен костюм. Панталоните ти са разнищени. Сакото ти няма две копчета. Ти дори не можеш да си представиш как си се занемарил. Стегни се, моля те. А след три дена…

И ето трите дена минаха.

Помните ли фантастичния разказ на Ф. М. Достоевски „Сънят на смешния човек“? Ще процитирам от този гениален разказ само една фраза: „Аз изведнъж съвсем незабелязано за самия себе си сякаш застанах на тази друга земя в ярката светлина на слънчевия, прелестен като рай ден.“

Същото се случи и с мен: „Сякаш съвсем незабелязано за самия мен“ аз се оказах „на тази друга земя“.

Дали друга земя? Нима може да има още една Земя?

Може.

Аз се оказах на слънчев, прелестен като рай остров. И както подобава на остров, той от всички страни се къпеше в сините вълни на морето.

Не, не! Това съвсем не беше робинзониада. Никакви петкани! И без всякакви людоеди и диваци.

Мъничък санаториум, няколко почиващи. Обслужващият персонал: лекари, сестри, сервитьорки, готвачи и никакъв организатор на развлечения. И аз, току-що появил се в този безкрайно уютен свят, с карта за санаториума в ръце, с карта за почивка и с всички необходими справки, с които предвидливо ме беше снабдила Офелия.

Дали ме беше снабдила и с нужните знания, необходимия опит, с който разполагаше всеки жител на неизвестния ми свят?

Разбира се, не. Та нейното магическо изкуство като всяко изкуство имаше граници.

Беше уговорено, че аз съм пострадал в експериментална лаборатория при неудачен химически опит и съм заболял от амнезия, която е прекарала невидима черта между моето настояще и моето минало. Моето настояще продължаваше, осветено от юлското слънце, а миналото приличаше на затъмнен прозорец в първия ден на световната война.

За войната ще стане дума по-нататък, а засега пред очите на читателя ще разтворя своя куфар и ще измъкна багажа си, за да го поставя в шкафа, където все още се съхраняваше тайнственият мирис на вещите на моя предшественик или предшественица.

Прозорците на стаята гледаха към морето, където се белееше платно, точно така лирично и самотно, както в стихотворението на Лермонтов.

Напомних си, че за Лермонтов не бива да споменавам в разговор с почиващите. На тази планета не е имало и не би могло да има Лермонтов, макар че планетата дяволски приличаше на напуснатата от мен Земя. И езикът, на който разговаряше с мен сестрата-домакиня, която ме прие така гостоприемно и мило, много приличаше на руския език, въпреки че не всички думи съвпадаха.