Генадий Парашкевич - Шпионин в юрския период

…Заповедта на Консултацията беше залепена върху бакелитовата дъска.

„Да се даде извънреден отпуск на инженер Д. И. Бериман“.

Отпуск!…

Изпълнен от мрачни предчувствия, минах покрай вкаменилата се от моето появяване машинописка Джоун Стайлз (двадесет и пет годишна, с трудов стаж в Консултацията седем дни, страхува се от новото си място, вдовица, бащата на детето й, Ричард Стайлз, автомеханик, загина при автомобилна катастрофа) и пред вратата на приемната се сблъсках със секретарката на шефа Хелън Джукс (с безупречна репутация, трезв и остър ум, слабост към театъра, която впрочем никак не й пречеше да си гледа работата).

— Чакат ви.

Кимнах на Хелън, но влязох не в приемната, а в работилницата — манастира на рижия радист Щайбърг. Главата ми се пръскаше от болка. Вчерашните събития ме тласнаха твърде далеч, но за съжаление в такива моменти само алкохолът ме спасява от смъртоносната скука…

Щайбърг беше отишъл на обяд. Върху масата стърчаха празни бутилки от минерална вода. Злобно се изплюх и запалих цигара.

Джек Бериман беше „инженер“ колкото и аз. Никой не пише във ведомостта на Консултацията „индустриален шпионин“. Обикновено слагат общоприети термини. А и нашите интереси са съвсем „обикновени“: състезателни мотори, химия, електроника… Интересува ни всичко… Впрочем точно в химията, струва ми се, с литиевите батерии „изгърмя“ сестрата на Бериман — Джой. Провалът (мина само с шок) така подействува на Джой, че тя след като подписа необходимите книжа (благодарение на Джек), напусна Консултацията (рядък случай) и сега помагаше на някакъв далечен роднина в бара на фирмата „Травъл“. Това умилостивяваше сантименталния брат на Джой, но мене ме озлобяваше.

И аз, и Джек попадахме в графа тринадесета в списъка за придобиване на информация от конкуренцията. Да си призная, графите от петнадесета до двадесета също имаха известно отношение към нас… Ето защо неочакваната заповед за извънредния отпуск на инженер Бериман ме порази страшно неприятно. Фирмата „Траеъл“ — а именно срещу нея тръгна Джек по заповед на шефа — не беше от най-спокойните. Ако охраната го е спипала на неподходящо място или по неподходящо време, не му завиждам.

Случаят с фармацевтите, случаят с „Експерта“, случаят с комбинат „СГ“ — имах пълното право да се гордея. Но провалът на двама наши агенти — първо на Данвил (операция „Ле Рой“), а сега и на Джек не можеше да не ме кара да настръхна. Уморих се. Изпитвам постоянен, изтощителен страх. Страх от излишна дума. Страх от излишен жест. Страх от неочаквана среща… Цяла година крия в касата си няколко магнитофонни ленти с подробен запис на няколко твърде важни операции, извършени от Консултацията вътре в страната. Тези записи ми струват много пари и за нула време могат да погубят цялата Консултация, но все пак дори срещу свободата си не бих се решил на такова нещо… Страх!… Всепоглъщащ страх!… Оставаше ми да чакам, да се надявам на някаква случайност, а когато се чувствувах особено зле, прибягвах до бутилката…

— Чакат ви! — повтори Хелън, като едва открехна вратата.

Кимнах.

— Не бива да пиете толкова — с професионална загриженост ме посъветва тя. — Човек има един черен дроб.

Подвижният кабинет на шефа беше съвсем близо, но преди да пресека коридора, си допуших цигарата. Когато хвърлих фаса, ръката ми трепна. Изругах и влязох в стаята за тренировка, облепена с тежки стоманени блокове.

Върху двойното стоманено въже прикрепих нова мишена — бягащ прегърбен силует на човек, — придърпах я на около четиридесет крачки напред и пристъпих към пулта… Пет изстрела с тридесет и осем калибров пистолет, пет с „Магнум“ — гилзите иззвънтяха в пластмасовата бариера…

Уверих се, че ръката ми е сигурна. Дупките бяха в центъра на мишената, в смъртоносния сектор „К-2“.

— Не е лошо! — одобри Хелън, която беше надникнала през вратата. — Обаче ви чакат!

— Ел! — каза шефът, като изтриваше ръката си със салфетка. — Ужасно мирише, но това е газ.

Шефът беше се състарил. Лицето му е подпухнало, но очите му светят от ентусиазъм. Кимна ми към бюрото:

— Нещо ново! Виж!

Едва удържах в ръката си бодливата топчица.

— Залепва се дори за пластмаса — гордо отбеляза шефът. — Това дребосъче може да се приеме на разстояние километър и половина с всякакъв радиоприемник, работещ в диапазон от осемдесет до деветдесет мегахерца. Авторът? — Той се усмихна: — Наши приятели!…