Генадий Парашкевич - Шпионин в юрския период

Взех внимателно да изучавам записките. Не изпусках нито един знак, нито една цифра, нито една драскулка. Тъкмо когато не оставаше никакво съмнение за безполезността на цялата тази работа, открих дребни, внимателно сбити в един ред букви: „Елвремевсейфа“. Джек се обръщаше към мен! Той е бързал! Но какво значение има времето? Възможно ли е да се пази времето в сейфа?… Усмихнах се — след алхимиците за мен нямаше нищо невероятно…

След това си помислих, че може да е капан. Не е трудно да се поправи почеркът. При това записките вече са били, в чужди ръце… Провокация? Едва ли… Какъв смисъл има да се предизвиква нова операция на врага, преди да си се оправил с предишната?…

— Здравей, Ел!

Джой… Тя влезе и аз трепнах. Красиви коси, големи изразителни очи… Като вдъхнах познатия мирис на лек парфюм, попитах:

— Свободна ли си?

— Не за теб, Ел.

Кисел метален вкус по небцето и езика — колко пъти съм го изпитвал!… Неведнъж съм имал възможността да прикача за бельото на Джой някое и друго изобретение на шефа и да „пораздрусам“ по този начин приятелите й, но винаги са ме спирали Джек и… нежеланието да загубя Джой… И нито веднъж не го сторих…

— Виждал ли си Джек? — попита Джой и отново почувствувах отвратителния вкус по небцето и езика си.

Като се наведох към Джой толкова близко, че да мога да й прошепна, изтърсих:

— Ще ти пише, Джой. Нали е в отпуск.

И се изправих.

Сега, след като миниатюрното изобретение на шефа здраво се лепна за чорапа на Джой, изпитах разочарование… Чуждата тайна! — тя ни се струва недосегаема, но, господи, колко леко можем да проникнем в нея!

— Приличаш на хищник, Ел — сухо забеляза Джой. — На стареещ хищник — лъв, лешояд. Ти си откачен, Ел. Всички там сте такива.

Усмихнах се. Тя нищо не знаеше за Джек. Странно, но това ме успокои, колкото по-малко хора знаеха за провала му, толкова повече шансове имах аз да спечеля.

Поклащайки бедрата си, Джой отиде към бара. Не се сдържах и включих пъхнатия зад месестата част на ухото си микрофон. Шефът беше прав — изобретението му работеше великолепно! Миниатюрният предавател, лепнат за чорапа на Джой, улавяше всичко, което попадаше в обсега му. Гласовете на мъжете около бара, дрънкането на съдовете, щракането на запалките, шума от водата… Сега вече, помислих си злобно, ще науча с какво се занимава бившата ми приятелка по вечерно време. В това е нашето предимство, предимството на господарите на разголения свят — да знаят всичко!

Появи се Нил Форман. Типичен интелектуалец с отсъствуващ израз на малко разногледите му добри, приятни очи. Не зная какво е намерила в него Джой. Може би умее да говори. Джой има слабост към красивите думи… Впрочем сега Форман явно бързаше. Чух шепота му:

— Както винаги, в десет.

— Не — възрази Джой. — Ако дойда, ти няма да ме пуснеш, а аз трябва да ставам рано.

— Какво да правим? — Гласът на Форман прозвуча смутено.

— Нил, по същото време можеш… да наминеш при мен…

Отдалеч видях усмивката на Джой. Обикновена усмивка на обикновена жена. Но тя породи в мен гняв… Как ли щеше да изглежда, ако й кажех за съдбата на брат й!… Добре!… Преглътнах горчивото уиски и излязох от бара.

Не бях пил много. Това ми помогна да разбера, че в жилището ми са идвали „гости“.

Най-напред, никога не слагам фотьойла си до прозореца. Той е нисък, а аз обичам да гледам надолу — към улицата, не в празното сиво небе.

Второ, в стаята се чувствува мирис, какъвто оставят след себе си закоравелите пушачи.

Трето, някой си е играл с електромера — пломбата е изместена…

Разходих се из стаята. Погледнах в бюфета зад телевизора, зад репродукцията на Виан, опипах фотьойла и масата… Нищо… Обикновена проверка на Консултацията?… Може би… Но трябва да сменя жилището си. Идвали са хора, от които се страхувам.

Не зная от какво се събудих. Щракане, шум… Часът беше единадесет. Веднага си спомних за Джой. Надянах халата, отидох към бюрото и настроих приемника — една мощна, компактна уредба, конструирана специално за такива случаи. Хъркане и шепот изпълни стаята. Завъртях скалата и задъхващият се шепот на Джой ме удари в ушите:

— Не ме гледай… Светни лампата… О-о-о! Ама че ръце имаш!…

Звук от целувка. Шепот.

Неведнъж ми се е налагало да се вмъквам в съкровени тайни. Но никога не съм изпитвал такава болка, такава ярост! Джой не ми даваше никаква надежда! Нейният шепот ме уби!…

След това дълго мълчаха. Донесох си уиски, настаних се във фотьойла и сега Форман заговори. Залепих се за приемника… Форман говореше за Джек! Разбира се, не назоваваше името му. Със смях, с ирония и с неприкривано тържествуване на честния конструктор той описваше гърченето на мнимия агент, опитващ се да се добере до сейфа.