Генадий Гор - Изваяние

Тя имаше очи, уста, нос и име. Казваше се Офелия. Но понякога я наричаха просто книга.

Момиче-книга или книга-момиче? А може би просто „полускулптура от дърво и сън“, както беше казал един поет?

Дали не беше само скулптура от неизвестно съединение, изваяна от съня? Не, то беше явление далеч по-химерично от обикновения човешки сън.

Книга? Но кой ще повярва? И що за книга е това, след като не е стояла на полицата, преди да влезе в мен и се слее завинаги с моето съзнание. Тя беше с мен, после с друг, а преди него и мен с хиляди — слово, картина и едновременно живо същество.

Когато искаше да се пошегува, тя те наричаше читател.

Лукава, старинна, наивна дума. Да четеш? За какво да четеш? Защо? Поради какво?

Да, тя се наричаше книга понякога, макар че имаше засмяната моминска уста и закръглените красиви ръце на оживяла статуя или богиня. Тя се смееше. Тя плачеше. Тя те ревнуваше от останалите момичета, които бяха просто момичета, а не богини, управляващи твоето време и твоята съдба.

Не искам нищо да обяснявам, нека вместо мен обяснява самият век. Но той се е отучил да обяснява на такива като мен.

Аз дълго отсъствувах, а когато се появих, тук в земното битие се беше прокраднала вече чуждата мисъл, донесена като космически прах от други светове.

Тя беше олицетворение на тази тревожна, прокрадваща се мисъл, мисъл с дълго лице и две големи, прекалено големи насмешливи очи.

— Офелия!

Виках я, крещях в затвора, опитвайки се да достигна до нея през времето и през влажните, дебели вмирисани на нечистотии стени.

— Офелия!

И тя идваше, и стените се отдръпваха, и аз отново попадах в тази градина, където я срещнах за първи път. Или на брега на реката, над който бавно отминаваха облаците на моето детство.

Тя ме пренасяше със себе си през времето и през страха, през очакването на скорошния и неизбежен разстрел. Нали тя беше и книга, но оставаше и момиче с големи очи, с късчета небе или сини вълни върху своето смеещо се лице.

След това настъпи пауза и започна нова глава.

В тази сравнително безметежна и спокойна глава аз все още бях на свобода. Но бях чужд на всички и даже на самия себе си.

И ето тогава се появявате автоматичният възпитател, механичният преводач, електронният философ, полу-Хегел, полу-Спиноза, а може би и Кант с рижи мустаци и изгоряла от слънцето брада. „От какъв ли материал са направили този полу-Спиноза? — мислех аз. — Чий моделиран мозък са поставили в неговата бронебойна, свръхздрава глава?“

— Аз съм добър, весел, отзивчив — говореше ми той, — макар да съм мъничко бъбрив. Вие скоро ще свикнете с моите недостатъци.

С недостатъците е много по-лесно да се свикне, отколкото с достойнствата. И аз свикнах. Свикнах с него, с неговите мустаци и с маниерите му да се покашля и да вдига пръст с нокът, под който чернее траур. Той се стараеше с всички сили да прилича на човек и понякога това му се удаваше. Изкуствен философ, умен предмет, с живи и печални очи. Той беше играчка, с която беше решила да ме развлича и позабавлява самата съдба.

Той се грижеше за мен. Помагаше на моите малко объркани чувства да усвояват неочакваните и парадоксални ситуации, които на всяка крачка щедро разгръщаше пред мен животът, изпреварил ме точно с петдесет години.

Когато се върнах от звездите — нека платим данък на овехтелите традиции на жанра, — аз не познах другите и те не ме познаха. Моите връстници се бяха превърнали в старци и старици, но както ми се стори, малко неестествени, като че взели назаем своята външност от покойните си дядовци и баби. Аз бях останал такъв, какъвто си бях — бодър, пъпчив юноша, като че бях иззет от времето и не подлежах на изменение. Тогава не подозирах, че иззети от времето бяха те, а не аз, че на тях чуждопланетният разум бе поднесъл коварния подарък — вечност, безсмъртие и всичко, което е свързано с него.

Аз още не знаех за това. Криеха го от мен. И ми се струваше, че гледам на себе си с техните завистливи очи и че времето е профучало покрай мен, без да засегне даже крайчетата на пръстите ми, държащи цигарата.

Сега нямаше нито цигари, ни тютюн, нито пушачи. И само в моята уста димеше още последната цигара — несигурен символ на далечна, както вече се струваше на всички, романтична епоха.