Генадий Гор - Изваяние

— Не се доизказвайте. Разбирам всичко.

— Моята прилика с вас би трябвало да противоречи на логиката.

— Логиката няма нищо общо с това — възразих аз, — работата тук е по-скоро в чувствата. Няма нищо по-страшно от това, да видиш себе си и изведнъж да разбереш, че е само подобие, игра на случая…

— Игра на случая — прекъсна ме той, — вие се изразихте пределно точно. Случаят неведнъж ще си играе с вас, след като имахте нещастието да попаднете в света на знаците.

— Как се нарича това, за което вие говорите сега?

— Никак.

— На̀ ти сега. Както се казва, обяснихте ми.

— Всички предпочитат да не го наричат никак. За всичко това още не са намерили название. За първи път човешкият знак — тази почти детинска филологическа страст към назоваване — се оказва безсилен. Това няма название, защото няма дума, способна да улови и предаде същността му. Някога нещо далечно, много далечно сходно са наричали „четене“. Но уви! Вие не сте просто читател, винаги в състояние да се откъсне от страниците и да затвори книгата. Опитайте да се откъснете. Излезте от света, където попаднахте заради собствената си непредпазливост. Не, това няма да ви се удаде, както не се е удавало и на други. Сега вие в същност сте знак.

— Аз — знак?

— Докажете ми, че не е така.

— Но около нас светът е жив. Гора. Река. Ето аз протягам ръка и докосвам дървото. Това е бреза. Такава бреза не може да има нито в книга, нито в сън.

— Е, добре. Вие почти ме убедихте. И вие не сте знак, и аз не съм знак. Ние сме обикновени хора, попаднали в необикновени обстоятелства. Но от това на двамата няма да ни стане по-леко. Обърнете страницата.

— Аз не виждам никаква страница.

— Мислено я обърнете. Не искате ли? Но ето, тя вече сама стори това.

Междувременно декорите се смениха. Вместо синьото небе и също така прозрачната рекичка, засенчена от листвениците, аз и моят странен събеседник се оказахме обкръжени от сиви дебели стени, в душен полумрак.

— Къде сме? — попитах аз събеседника си.

— В томския затвор. Сега е хиляда деветстотин и деветнадесетата година. Подозират ни в нелегална връзка с червения партизански отряд на Лубков.

— Кой ни подозира?

— Колчаковското разузнаване.

— Какво ще стане с нас?

— Нищо особено — отговори той спокойно, — сигурно ще ни разстрелят.

— За какво? — попитах аз.

— Смешен човек сте вие. За какво? За нищо. Нима честните хора ги разстрелват за нещо? Вие търсите логика, причини, следствия. Няма да ги има. Впрочем допускам, че те все пак ще се появят. Но прекалено късно. След като ни разстрелят.

— И вас също? — попитах аз с известна надежда. — Вие ми казахте, че сте знак.

— Е и какво от това? Аз мога да се представям за знак в друга обстановка. Тук никой няма да ми повярва. Тук на нищо не вярват. Тук разпитват, бият, а после разстрелват. Разстрелват без съд.

— Но все пак вие знак ли сте, или човек?

— Това няма никакво значение, ние сме в такава епоха, когато знаците и символите са заемали все още скромно място. Кой ще ми повярва, ако кажа, че не съм човек, а само символ, че аз съм само привиден, а не съществувам. Вече изпитах физическо страдание, болка. Биха ме и ме разпитваха, докато вие спяхте тук, в килията. Ето и доказателствата. Вижте, избиха ми два зъба.

Той отвори уста и ми показа разкървавеният си венец.

— Но вас сигурно ви боли? Имате кръв! Значи, вие не сте знак, не сте символ, а човек.

— Да, тук се превърнах в човек.

Полека-лека свикнах с полумрака, който цареше в килията. През малкото решетъчно прозорче едва се промъкваше дневната светлина. Изглежда, се намирахме в подземие.

Баналното е по-реално от прекрасното. Чиновническата канцелария, гарата, вмирисаният на мишки килер, болничното легло, мъждиво осветеният коридор и в края на краищата затворническата килия са много пъти по-достоверни от сенчестата гора или лятната прохладна горичка, затворена в дефилето.

Гората и дефилето ви отвеждат в мечтата, в съня, чиновническата канцелария или килията със своята осезаема и обоняема реалност не ви дават да излезете извън времето, някъде на простор.

Аз чувствувах не само със зрението и обонянието, а с цялата си кожа, с цялата си същност, непоклатимото съществование на тясната килия, в която изведнъж се бях озовал.

— Може би е време да прелистим страницата? — попитах аз своя спътник и съсед.

— Не, гълъбче — отговори той насмешливо и скръбно, — страницата няма да се обърне. Романтиката за нас двамата свърши, започна нещо друго и от него не можеш да се скриеш, да избягаш.