Генадий Гор - Изваяние

И действително нямаше къде да се скриеш даже от самия себе си. В килията бяхме двама. Засега двама. Понякога оставах сам. Моя съсед го извеждаха на разпит. Извеждаха го мълчаливо, без да го именуват. Но веднъж го назоваха.

— Синеусов! — викна му надзирателят. — Ти какво, не можеш ли да станеш?

Той действително не можеше да стане. Предния ден го бяха били силно.

Отвеждаха го и тогава оставах сам. Седях и чаках, чаках и кога ще го доведат. След разпита той не беше в състояние да говори. Лежеше мълчаливо. Веднъж ми каза:

— Вие също ще се запознаете скоро с този щабс-капитан. Той няма веднага да започне да ви бие. Отначало ще ви декламира стихчета — собствено производство. Изслушайте съвета ми. Не ругайте стихчетата му. И не се представяйте за човек от двадесет и второто столетие.

— А вие действително ли сте Синеусов? — попитах аз.

Той учудено ме погледна.

— Вие повторихте въпроса, който ми зададе той.

— Кой?

— Следователят. Щабс-капитанът Новиков.

— Значи, той се съмнява?

— В природата не съществува такъв предмет или факт, в който щабс-капитан Новиков да не се усъмни. Но неговият скепсис ми струва много скъпо, по тялото ми няма здраво място.

— Вие не отговорихте на въпроса ми. Действително ли сте Синеусов?

— Така ме нарича следователят. За него аз съм Синеусов. Опитах се да го отрека на първия разпит и след това ми се наложи да плюя кръв. Когато се съглася с него и му кажа, че съм Синеусов, ще ме разстрелят.

— Защо?

— За нелегална връзка с партизанския отряд на Лубков.

— Но кой сте вие в действителност?

— Знак.

— Знаците не плюят кръв. И не стенат.

— Зависи какви знаци. Но достатъчно! Уморих се от въпроси и разпити. Ето вече втори месец ми преобръщат вътрешностите наопаки. Лека нощ!

— Лека нощ! — казах аз.

Като че в затворническата килия нощта можеше да бъде лека.

С леко движение на ръката щабс-капитанът ми протегна отворена табакера, натъпкана с цигари.

Ръката, миризмата едва ли не на дамски парфюм, разтворената табакера и синята струйка дим, излизаща от почти момински нежните ноздри на щабс-капитана — всичко това засега съвсем не изглеждаше клопка, нагласена, за да ме хване. И все пак аз си спомних за едно лукаво растение, което бях видял още в детските си години в ботаническата градина, растение, което, макар да бе забило корени в топлата земя, допълнително се занимаваше с това, да примамва насекомите, а после бавно да ги смила в своето далеч несъвършено подобие на стомах.

Нещо двусмислено-противоестествено усещах и сега, сякаш се бях върнал в далечното минало и отново разглеждах загадъчното растение. За да помирят свръхнормалното с обикновеното, хората измислят названия. Коварното растение имаше красиво латинско наименование. Бях го забравил.

Щабс-капитанът, за да ме помири със себе си, също побърза да се назове.

— Артемий Фьодорович Новиков — каза той с извънредно ласкав и дружелюбен глас, — а вие?

Аз не отговорих.

— Вземете си цигара. Английска. Вие знаете ли английски език?

— Аз знам десет езика — казах аз, — десет земни. И един небесен. Езика, на който разговаряха с мен на една малка планетка, съвсем различна от Земята. Но вие, изглежда, не ми вярвате?

— Защо? — Щабс-капитанът, изкусно действувайки с ноздри, изстреля към мен дълга струйка дим. — С удоволствие ще повярвам. Вашият съсед по килия също ме убеждаваше, че по някакъв начин е попаднал тук от бъдещето. Наложи се да проуча романа на Хърбърт Уелз „Машината на времето“. Четох го с удоволствие. И даже, знаете ли, съм благодарен. Ако не беше той, може би нямаше да ми се удаде случай да го прочета. Но четенето си е четене, а работата — работа. Доколкото ми е известно, вие сте студентът от Медицинския факултет на Томския университет „Михаил Дмитриевич Покровски“. Завършили сте томската частна гимназия. Разкажете ми, по какъв начин се оказахте участник в нелегалната дейност?

Аз се улових, че в същност с интерес слушам щабс-капитана. Струваше ми се, че с помощта на неговите думи получавах битие, ставах това, което ми беше съдено да стана в този удивителен свят. Имах собствено име, бащино и фамилия. Имах минало и настояще, но бъдеще, изглежда, нямах. Още незапочнал разпита, следователят ми каза, че по всяка вероятност ще ме разстрелят. Съобщи ми го с поверителен глас, снижавайки го почти до шепот, и приближи към мен своята гланцирано пробляскваща глава, своята млада, ухаеща на английски цигари уста, като че бързаше да ми съобщи тайна. С интонацията на гласа си и с изражението на изведнъж променилото се и пребледняло лице, той сякаш подчертаваше, че ми има доверие, и изведнъж започна да се държи така, сякаш беше мой съучастник, готов да ми помогне с нещо и може би даже да ме спаси от разстрела.