Генадий Гор - Изваяние

— Дребна работа. Сега ще изсъхне. Кажете ми, кога за последен път сте чели книга?

— Преди половин век. Даже си спомням заглавието. Беше „Дейвид Копърфилд“.

— Тогава книгите са се състояли от думи — каза момичето.

— А сега от какво се състоят?

— От време. И от нищо друго.

И отново небето се покри с облаци. Чу се гръм. Изкуственият Спиноза пак разтвори чадъра си.

— По-бързо обърнете страницата — каза той.

И страницата (нека условно да я наричаме страница) се обърна. А може би започна нова глава.

Пред нас се разкри утринен, свеж и доста приветлив свят.

Моят поглед се спря върху планината. Откъде се беше появила тази планина? Преди пет минути я нямаше. Но действието бързаше. Някой невидимо и безшумно подреждаше декорите. Но кой, кога и как беше превърнал тези декори в природа? Кой беше съживил багрите и беше дал на всичко мирис?

Планината беше синя и прохладна като облак. Между тъмните лиственици и светлите брези, гърмейки, звънтейки и ромолейки, вече бързаше нанякъде рекичка. Край жълтозелен мокър камък стоеше марал 2 2 Сибирски елен. Б.пр. и пиеше наклонил приличащата си на храст глава. Може би той също беше в таен съюз с невидимия режисьор, постановчика на тази приказна феерия-панорама, както и тези лиственици и ириси, и цветовете на еленовата трева върху скалата, изпускащи такъв опияняващ мирис?

Въздухът беше гъст и сладък като мляко от марал.

— Това било ли е, е или ще бъде? — попитах аз електрическия Кант.

Красавеца Стронг се усмихна.

— Това е било — каза той.

— Но ако е било или ще бъде — възразих, — защо продължава?

— Тук битието има друг ритъм, впрочем съзнанието също — каза Стронг и показа с пръст пътеката.

Там вече стоеше човек с мушама и приветливо ми се усмихваше. Колкото по-внимателно се вглеждах в него, толкова повече ми се струваше, че вече съм го срещал някъде.

— Кой сте вие? — го попитах.

— Засега още никой, — отговори ми той.

— Как да разбирам това?

— Не избързвайте. Дайте възможност на нещата да намерят своето място. Бързате ли?

— Да кажем, че бързам.

— Все пак не ви съветвам да бързате. Нататък нищо хубаво не ви очаква. Ако държите да знаете, вие сте попаднали в клопка. Кажете, чели ли сте Новалис?

— Не, не съм го чел.

— Аз също не съм го чел.

— Тогава защо питате?

— За да зная с кого си имам работа.

Той започна напрегнато да ме гледа, след това се озърна и ми намигна. Още веднъж се огледа и още веднъж ми намигна.

— Кажете — изведнъж изтърсих аз, — вие не сте ли роднина с този пътен знак, който ме предупреди за заплашващата ме беда?

— Да — тихо отговори той, — аз също съм знак. Но съм станал вече почти човек. А вие от човек скоро ще се превърнете в символ. — Той се разсмя. — Не се огорчавайте, възможно е само да се шегувам. Но не биваше да поръчвате тази книга, ако искахте да останете такъв, какъвто сте.

— Кой сте вие?

— Вече ми зададохте този нетактичен въпрос.

— Но вие не ми отговорихте. Кой знае защо не отговорихте. Кой сте вие?

— Аз съм знак.

— А какво е това?

— Не задавайте наивни въпроси. Не сте дете.

— Виждате ли… Аз дълго отсъствувах. Бях на звездите. По време на моето отсъствие на Земята нещо е станало. Кой знае защо го крият от мен. Някак отстрани подочух, че в човешкото съзнание се е вмъкнала чужда мисъл… Истина ли е това?

— Засега ще премълчим. Никой не ме е упълномощил да издавам тайни, за които още не сте узрели.

— А кога ще узрея?

Той се разсмя. И маниерът му да се смее ми се стори познат. Кого ми напомняше?

Започнах мислено да прехвърлям наум и в паметта си всички свои познати. Това беше своего рода игра. Аз забавлявах себе си с тази игра още там, във вакуумите на Вселената, насаме със себе си и ужасното мълчание, непожелал да се въплътя в предметите на безформения и без временен свят. Апелирах към своето минало, като го приемах за опорна точка. Търсех себе си, като че се съмнявах в собственото си съществование.

Сега стоях в жива и прелестна гора, изпълнена с ухания, шумолене, птича песен, звън на удряща се в камъните планинска река. И все пак се нуждаех от опорна точка.

— Не намирате ли, че приличам на вас? — попита ме непознатият.

— Да, сега и аз забелязах приликата.

— Е, и какво? Случвало ми се е да срещам хора, приличащи на мен. Действително това не се е случвало често. И не бих казал, че това изключително ме е радвало или пък забавлявало. Винаги ме е затормозявало. Хората охотно допускат повторението и подобието на всичко — на вещи, събития, лица. Но…