Генадий Гор - Изваяние

Не всички бяха дочакали моето завръщане, в това число и Клава. Бяха се запазили дървото и алеята, където определяхме срещите си, стълбата, по която пробягваха нейните леки момински крачета, бързащи към мен, отражението на нейните сини, ласкави очи и усмивката й, милият й глас, ту мелодичен и силен, ту преминаващ в шепот. Но нея я нямаше. Тя не беше дочакала, макар да беше чакала.

Изкуственият философ, електронният наставник, термоустойчивият мъдрец на име Красавеца Стронг беше симпатично същество, направено от неизвестно, засекретено от технолозите вещество. Красавеца Стронг (той беше и електронният Спиноза) се състоеше от реализирани формули, синтезирани от психолозите емоции, щателно подбрани и проверени от социолозите мисли. Той се усмихваше нежно и привлекателно. Знаеше наизуст всички поети, като започнеш от Данте… Просветител! И когато се запознаваше с хората и с човекоподобните вещи, с бързината на скоропоговорка уведомяваше:

— Красавеца Стронг.

Не, всеки друг да, но той не беше красавец. Даже напротив. Пък и самата старинна дума „красавец“ сега изглеждаше съвсем безобидна и много отдавна беше загубила пошличкия си смисъл.

Красавеца Стронг или просто Стронг (иска ми се да пропусна този път началото на неговото изострящо вниманието име) ходеше след мен като сянка и деликатно ме поучаваше, за да не усещам своето неволно невежество и изостаналост.

А до каква степен бях изостанал, съдете сами. През цялото време вършех глупости като дивак, попаднал от горския гъсталак в големия град и познал най-унизителното от всичко на Земята — презрението на самите вещи, които цивилизацията бе направила високомерни.

— Тук не бива да се хвърлят фасове — учеше ме търпеливият Стронг. — Това не е кошче за боклук.

— А какво е тогава? — питах аз.

Красавеца Стронг пропускаше моя въпрос покрай косматите си уши, идеално копиращи истинските, живи човешки уши. А когато аз настоявах, Стронг ми казваше, че още не съм съзрял, за да разбера смисъла и значението на някои неща, появили се в годините на моето отсъствие и предизвикани от новите потребности на човечеството.

Лицето на Красавеца Стронг ставаше безкрайно обаятелно и мило и аз мислех за тези гени, които бяха пренесли през сумрака на поколенията това обаяние, а след това с разочарование си спомнях, че всичко това е ставало без участието на гените и мутациите, та Стронг беше изкуствено същество. Към човешкото обаяние аз вече отдавна се отнасях подозрително, както към проява на адаптацията в борбата за съществуване. Знаех какво е обаянието и предпочитах сухите, прями, егоистични на вид хора пред милите и лъжедобродушни. На това ме беше научило моето пребивание там, където преди мен никой не беше ходил.

Но да се върнем към Красавеца Стронг и неговото умение да използва своето обаяние и да раздава прекалено много усмивки или да се потапя в мълчанието като в океан, потопяващ в него едновременно и своя събеседник.

Понякога аз бях твърде настойчив и той благоволяваше да удовлетвори моето жалко любопитство. На лицето му не забелязвах вече нито обаяние, нито усмивка, а виждах нещо друго. Тогава си мислех, че лукавата думичка „красавец“ не случайно е станала частица от неговото благополучно име.

Той ми показваше някакъв предмет със своя дебел, недостатъчно чист пръст, някакъв предмет, забелязан по пътя, и ми обясняваше, че това е знак или символ.

— Символ на какво? — питах аз.

— Не избързвайте — отговаряше той. — Това е десетата или двадесетата страница от книгата, а ние с вас още четем първата.

Загадъчно и странно. Може би Стронг се шегуваше? И това беше възможно. Нали той не принадлежеше на себе си, не стигаше с корените си до дълбините на сменящите се едно с друго поколения, а беше конструиран… Нека поставим тук няколко точки и не се задълбочаваме в тайната на произхода на електронния Спиноза. Чуждите тайни трябва да се уважават.

Сега за вещите. Почти всички вещи и предмети бяха станали знаци и околният свят беседваше с минувачите, за каквото му хрумне, даже за времето.

— Всички те са потомци на пътните знаци — обясни ми Стронг. — Техните по-елементарни прадеди някога беседваха лаконично с шофьорите. Тези пък… Всеки от тях е готов да ви прочете цяла лекция.

— А вие не считате ли, Красавецо — казвах аз, — че предметите са станали прекалено бъбриви?

— Не бъбриви, а умни.

В неговия глас прозвучаваше лошо скрита обида. Нали и той беше далечен роднина на пътните знаци. Но за нищо на света не искаше да си признае. Много му се щеше да бъде човек.