Генадий Гор - Изваяние

— Аз не искам нищо — възразих аз, — но моля те, влез ми в положението. Кой бях тези дни? И кой станах днес?

— Коля също изпита нещо подобно. А сега отново стана скромен аспирант. И е доволен. Не иска от мен да го превърна незабавно в Дарвин или Пастьор. Той иска сам със свои сили да получи признание. А ти? Никак не го очаквах от теб. Аз ти подарих три такива седмици! А на теб ти е малко. Потърпи, някой път ще те превърна в Микеланджело, в Ел Греко или Веласкес. И не за три седмици, а за цели един и половина или два масеца. Но затова ще се наложи да те пренеса в шестнайсетия или седемнайсетия век. Не мисли, че на мен ми е много леко. В последните години започнах бързо да се уморявам и нямам тази издръжливост и енергия, както по-рано.

— Не ме разбра — казах аз. — Ти мислиш, че съм тщеславен ли? Ти мислиш, че ми се иска да стана Веласкес ли?

— А кой? Кой ти се иска да станеш?

— Самия себе си. Но не в седемнайсети и не в двайсети, а в своя собствен век. Иска ми се да се върна там, където съм се родил и живял.

— Ах, ето какво ти се иска. И ти мислиш, че аз ще захвърля всичките работи, стаята, адресната регистрация, Василевския остров и своя Коля, за да изпълня твоя каприз?

— Това не е каприз. Това е естествено желание. Всеки човек живее в това време, в което го е отнесъл случаят. Аз съм се родил в двадесет и втория век. Имам ли право да мечтая за завръщане в своя дом, в своя век, в своето време?

— Е, имаш. И какво от това? Мечтай си! Иди на гарата, на касата и си купи транзитен билет.

— За къде?

— За бъдещето. За двадесет и втория век.

— Не е тактично да ми се надсмиваш. Нали с твоя помощ попаднах тук. Ако не беше ти…

— Ако не бях аз, щяха да те разстрелят белогвардейците.

Нашият разговор премина в караница. Аз упреквах Офелия, тя — мен, но в този момент се чуха стъпките на Коля.

— Ех, че огладнях — каза Коля.

— Просто е невъзможно — оплака се Офелия от мъжа си. — Не можеш да го нахраниш. Стипендията не е бог знае каква. А навиците му са като на буржоазно синче. Понякога си мисля дали не е скрил социалния си произход.

— От кого? — попитах аз.

— Ако беше от приемната комисия, това е половин беда — от мен го е скрил.

— Но ти си извънвременно същество. Теб не трябва да те интересува този въпрос — кои са били родителите на Коля.

— Защо? Защо трябва да бъда лоша гражданка?

— Но ти самата не си много ясна по произход. Аз се учудвам как Коля се ожени за тебе.

— А не се ли учуди защо аз съм се омъжила за него?

Макар че разговорът за Коля се водеше пред Коля, Коля, зает с апетитно миришещата овнешка чорба, мълчеше.

Аз разбрах защо мълчи. На него му беше малко срамно. Не можа и половин година да изтърпи без своята Офелия. И ме постави в такова неловко положение.

— Е, що за беда ви се е случила там на вас? — ме попита Коля.

— А вие откъде знаете?

— Пътувах в трамвая. До мен двама художници се връщаха от изложбата. Ахкаха и охкаха. Единият подозира даже вредителство. „Каквито и да са боите — говореше, — за една нощ не могат да се развалят така.“ Но другият, по-разумен, му възразяваше: „Глупаво е да се стоварва всичката вина върху вредителството. А и при това портретът не беше откупен от комисията.“

Коля помълча, огризвайки овнешкия кокал.

— А вие какво мислите? — попита ме той.

— Аз нищо не мисля — отговорих.

— Нищо — каза Офелия, — ще измислим нещо.

Аз кимнах на Коля и си тръгнах. Офелия ме изпрати до вратата и като се спря в тъмното антре, ми каза:

— Знаеш ли, Миша, каква мисъл ми дойде сега в главата?

— Казвай по-бързо. Трябва да тръгвам.

— Омръзнаха ми тези две старици. Искам да се избавя от тях.

— А какво общо имам аз с това? Твоите старици изобщо не ме интересуват.

— Чакай! Аз ще ти върна положението.

— Какво положение?

— Ти отново ще станеш гениален. Аз ще ти помогна да пренесеш тези старици на платното.

— Пак ли за три седмици?

— Не. Този път вече завинаги. Съгласен ли си?

— Ще си помисля — казах аз и се спуснах бързо по старата нащърбена стълба.

Стариците явно бяха усетили опасността. Като ме видяха, бягащ по стълбата, те издадоха лек стон. И на мен изведнъж ми стана жал за тях и кой знае защо — прашно и срамно, сякаш имах намерение да извърша престъпление.

На другия ден Офелия ги доведе при мен.

Грундът на платното вече беше изсъхнал и аз започвах да се вглеждам в двете старици, преди да пристъпя към работа. Изведнъж ми се прииска да си представя тези две старици като девойки. И сега, като гледах тези изсъхнали, сбръчкани лица, аз мислено се опитвах да проникна в тяхното минало, много отдавна изоставило ги и останало само във възпоминанията на тези, които са знаели тяхното моминство и младост.