Генадий Гор - Изваяние

Аз имах право на грешки и на нелепи, глупаво почти по детски звучащи въпроси. Кали боледувах от амнезия и пострадалата ми памет много бавно възстановяваше своите сили.

Напомних се, че на тази Земяне е имало Лермонтов и Пушкин, не е имало Нютон и Дарвин. Тук имаше други гении и други имена, които аз не знаех. Но аз имах правото да бъда невежа. Всички ще разберат, че аз съм знаел всичко, което е необходимо да знае интелигентен човек. Всичко съм знаел, но в един прекрасен ден всичко съм забравил. Нали бях забравил даже собственото си име. Човек без опит е мило възрастно дете. Но дали бях мил? Изглежда, все пак бях.

Съседката ми на масата по време на обеда, млада, красива жена, приветливо ми се усмихваше. Тя не би се усмихвала така, ако ме смяташе за мошеник и мерзавец.

— Как се казвате? — попита тя.

— Името ми звучи твърде нескромно и гръмко — казах аз.

— Но все пак кажете го.

— Шекспир — казах аз.

Тя никак не се учуди и прие това като нормално. Затова пък аз се учудих. И само няколко минути по-късно си обясних всичко. Тя за първи път чува това име: „Шекспир“. Това име не й говори нищо. На тази планета не е имало никакъв Шекспир.

Аз неволно се замислих. Беше ми трудно да си въобразя света без Шекспир, а значи и без Хамлет. Добре би било, ако този свят ми приличаше на онзи, където името на датския принц беше едно от най-популярните. Но на мен ми се струваше, че съм на Земята, и небето, и дърветата, и къщите — всичко беше точно такова, каквото е на Земята. И усмивката върху лицето на моята съседка по маса също беше земна.

— Значи, се казвате Шекспир? — каза тя. — За първи път чувам такова странно име.

— А вашето? — попитах аз.

— Алга.

— Олга ли? — отново попитах аз.

— Не, Алга — поправи ме тя.

„Нима тази Земя — помислих аз — се отличава от другата, както «о» от «а»?“

— Може би вие ще разрешите — казах — да ви наричам Олга?

— Ако на вас така повече ви харесва, наричайте ме.

Напипването — това също е познание, но познание в тъмнината, когато не гори нито една електрическа лампичка, нито една свещ, но протегнатите пръсти на слепеца все пак познават това, което им е съдено да познаят.

Отчасти аз също живеех в тъмнина, макар и да се намирах на изключително светло, слънчево островче, което ми напомняше за местата на безсмъртния Омир, за онова бурно, бурно, но все пак уютно море, където е плавал Одисей.

Моята съседка по маса се оказа учен — учен, както се изясни със световно име (на тази мила Земя също имаше наука, учени звания и световни имена). Тя беше известен ентомолог — специалистка, изучаваща живота и нравите на насекомите.

Ето за този странен живот и за тези удивителни нрави тя започна беседа с мен между първото и второто и между второто и третото, на уютната масичка край прозореца, където висеше толкова земно и толкова бяло перденце.

За насекомите аз знаех малко на онази Земя. Мухи, комари, дървеници и хлебарки. Но това беше само от опит, битово и приземено приложно знание. Оттатък това принудително и скучно, като бръмченето на комар знание не се промъкваше и не просветваше нито една мисъл със стойност.

Но Олга се постара да освети с дневната светлина на своята търсеща мисъл тази част на тайнствения свят.

— Та насекомите — аз подразбирам числото на видовете — ми съобщи тя — са много повече от всички други видове на животинското царство.

— Но тези, които ги изучават, ентомолозите — попитах, — не са толкова много?

— Какво говорите? Сега почти всички учени в една или друга степен станаха ентомолози. Ентомологията е първата от науките. Тя е даже по-напред от математиката и физиката.

— А защо така?

— Защото след сто години на нашата планета вероятно ще останат единствено насекомите.

Тя произнесе тези странно звучащи думи и изведнъж се смути, цялата стана като розата в чашата. Очевидно си беше спомнила за моята амнезия и си беше помислила, че до определено време от мен е необходимо много да се крие.

Тя се изчерви. А аз станах бял като платно и като в огледало видях своята бледност върху нейното лице, в нейните очи, които ме гледаха с болка и съчувствие.

— Какво? Как да ви разбирам? — попитах аз.

— Пошегувах се, разбира се — каза тя тихо. — Не ми се сърдете, аз неволно…

Тя не се доизказа.

Огледах се и видях. Зад масите всички бяха заети с храненето и въздухът в столовата беше син и радостен като на картинките на импресионистите. „Интересно, имало ли е импресионисти — помислих си аз — на тази Земя?“