Генадий Гор - Изваяние

Има явления, които може би е по-добре да не знаеш. С какво бих могъл да помогна на хората, лишени от бъдеще?

Адам не е мислил за бъдещето, когато е протегнал ръка към клонката и е откъснал забранения плод. Моята ръка също непредпазливо се протегна и разтвори една от книгите.

На титулния лист на книгата, за съжаление, нямаше портрета на нейния автор. Кратката анотация съобщаваше на читателя най-необходимите сведения. Авторът на разтворената от мен книга беше най-крупният социолог и психолог за двете последни десетилетия.

Той беше станал социолог веднага след като се беше случило това. Думата това беше една от най-безличните и неопределени думи. Но нали това, което се беше случило, вместо лице имаше маска. Хората така се бяха объркали, че не бяха намерили веднага подходящата дума.

От само себе си се разбира, че те бяха намерили тази дума. Те бяха назовали неназовимото, но от това не им беше станало по-леко. Въпреки че за какво в същност съществуват думите? За общуване? Не само. А също и за това, да може едва-едва да се смекчи твърде суровият и реален свят на вещите и явленията, да се приближи към човека, да стане с него на „ти“.

С помощта на думите човек беше съумял да стане на „ти“ даже със смъртта. Но това събитие беше по-неопределено и по-загадъчно от смъртта, с него засега хората не бяха станали на „ти“.

Социологът беше мъжествен човек. Това не са мои думи, а думите на анотацията, приложена към книгата. Той се беше натоварил със смелостта да погледне истината в очите. Думата „очи“ е, разбира се, метафора. Тази истина нямаше очи. По-точно тя имаше, но ги беше избола като героиня от антична трагедия. Затова пък социологът имаше очи.

С каква болка, с какво подтиснато чувство той беше написал първата фраза, с която започваше първата страница от неговата книга. Той беше поставил точката и беше заплакал. С плач искаше да смекчи обстоятелството, мислено да намери опорната точка в това безумие, в тази катастрофа.

Но той не беше намерил опорната точка. И беше написал втората фраза. Неговата мисъл беше притисната от спазми. Но това не го беше спряло. Той беше длъжен да обясни на самия себе си и на всички свои съвременници това, което се нуждаеше от обяснение.

Третата фраза той сякаш беше откъснал от тялото си заедно с месото. Той не щадеше себе си.

В далечната предистория и история той се опитваше да проследи източниците на съдбоносната непоправима грешка, която беше извършило човечеството във века на ядрената физика и молекулярната биология.

На тази Земя, така както и на моята, също беше съществувала някога античната епоха.

Хората от тази удивително мъжествена епоха не се страхували да гледат в очите никоя, дори и най-страшната истина. За това говорят произведенията от тази епоха и най-вече трагедията. Човекът ходел в театъра не да се позабавлява, не да почине, а да се докосне до най-сложните тайни на битието. Още не съществувало еснафството. Кога се беше появило то? Дали не тогава, когато до люлката на детето бяха започнали да се появяват играчки, дошли сякаш отникъде. За детето не съществува метафизичното понятие „отникъде“. Родителите обяснявали на детето: донесе ги Дядо Мраз. На детето се внушавала лицемерната мисъл, че то е скъпо не само на родителите си, но и на вездесъщия непознат със сантиментална брада — Дядо Мраз. Дали не се уподобяваше на Дядо Мраз и цялата действителност, също уж добричка, сивобрада и сантиментална като него?

В съзнанието на детето беше пуснал корени митът за Дядо Мраз и за сладникаводобричката действителност.

Никой не обича така илюзиите, както еснафството. На тази почва, наторена от много поколения еснафи, възниква фашизмът. Фашизмът беше краят на прогреса. Той беше лишил човечеството от бъдещето, като беше поставил под него радиационната бомба.

Ходът на мислите на социолога не беше толкова простичък, както го излагам тук, но не ми е възможно да предам със свои думи чуждата мисъл, която имаше свой език, свои доводи и основания. Социологът търсеше грешката, съдбовната грешка, извършена от човечеството, сякаш ставаше дума за грешка, която още не е късно да се поправи.

Много страници от тази страстна като изповед книга ми се сториха спорни. Не беше ли наивно да се прехвърля отговорността за престъпленията на фашизма върху Дядо Мраз? Дядо Мраз едва ли беше виновен за това, че децата, получаващи от негово име подаръци, след това попадаха под бомбите и снарядите на войните, в газовите камери и концентрационните лагери. Изглежда, социологът имаше стари сметки с Дядо Мраз и със своите родители, които той подозираше в лекомислие и лицемерие. Своя оеснафен век той противопоставяше на века на античните мъдреци. Тези мисли не ми се сториха оригинални. Социологът смяташе, че човечеството е тръгнало не по този път, по който е трябвало да върви. Кога беше започнало това? Социологът беше казал, че това е започнало от времето, когато неопозитивизмът беше обявил философията извън закона и беше приучил хората да се прекланят пред факта и да мислят, че на света не съществуват никакви проблеми… На хората им се внушавала идеята, че мисълта — това е нещо второстепенно. Между Дядо Мраз, действителността и модният начин на мислене се проточваше нишка.