А в същност защо? Защо философът да няма вид на масовик или на естраден остроумник? Хърбърт Уелз е бил велик писател, създател на удивително смели и оригинални научнофантастични концепции. А тези, които са го познавали отблизо, твърдят, че неговата външност не съвпадала с неговия вътрешен свят, той бил дребен и припрян… А философът Шопенхауер е бил дребнав старик, осакатил своята съседка, а след това й плащал издръжка?
Аз мислено си възразявах, но не можех да се самоубедя.
Аз казах, като се обърнах към съседа:
— Извинете ме, дълго време боледувах и както се казва, съм изостанал от живота.
— Ние всички сме изостанали от живота — пошегува се човекът, приличащ на масовик — и животът е изостанал от нас. Контактът е загубен. — И той отново намигна, този път явно не на нас, а на бутилката с червено вино.
— Името ви ми е познато, — казах аз, — вие случайно нямате ли същата фамилия на знаменития социолог?
— Не, нямам случайно същата фамилия — отговори той, — случайно съм самият той.
— Авторът на нашумялата книга?
— Да — каза той. — Докато книгата още не се е отказала от мен. Както говореха преди тридесет години, не се е обособила… Моля ви, подайте ми ето тази чиния със сельодката. Отлична, държа да ви доложа, сельодка. Докато съществува сельодката и тънко нарязаният лук, полят с майонеза, не си струва човечеството да изпада в униние.
— Не знам как е човечеството — казах аз, подавайки му чинията със сельодката, — но вие явно не изпадате в униние.
— А вие? Нима вие сте изпаднали?
— С ваша помощ.
— Как да ви разбирам?
— Точно сега чета вашата книга.
— Вие ме приемате за продължение на книгата ми ли?
— Не за продължение. Не! Но аз смятам, че между книгата и автора трябва да има единство, ако авторът е напълно искрен човек.
— Можете да ме смятате за ненапълно искрен. Разрешавам ви. Но книгата си е книга, а аз не съм книга. Аз съм човек. И нищо човешко не ми е чуждо. Нима трябва да се отдам на унинието, когато опитвам такава вкусна сельодка и пийвам такова отлично вино? Мъничко сенсуализъм няма да попречи на човек, даже ако той едва вчера е разбрал, че е смъртен. А аз съм го разбрал не от вчера.
— В талантливата си книга вие не оставяте никаква надежда.
— За какво се пишат книгите? — изведнъж ме попита той. Не отговорих. Той отговори и заради мен, и заради себе си:
— За това, да може освен всичко друго и да ги четат. А кой ще чете оптимистична книга, приличаща на уводната статия на вестник „Физическа култура и спорт“? Отчаяние и страдание на хартия и жизнерадост в действителност. Сега е на мода дуализъм от такъв род. Като се повесели в обществото на приятели и погуляе на воля, човек няма нищо против да потъгува в къщи.
— Но какво ти веселие тук, какъв смях, когато…
— А какво собствено е станало? Какво?
— Как какво? А продължението на човешкия род?…
— Ах, ето какво ви тревожи. Човешкият род ли? Нима не ви е известно, че този проблем е разрешен от науката? Достатъчно е да се вземе ядро от всяка наша соматична клетка, например късче кожа, и да се присади ядрото в женска яйцеклетка и вие отново ще почнете да живеете в лицето на своя двойник-син. Не се огорчавайте, приятелю. Не приемайте нищо близко до сърцето си. Нека се огорчава вашият бъдещ син или внук, когато разбере, че с нищо не се различава от вас.
На следващата сутрин ме събуди изстрел от револвер.
На закуската разбрах кой беше стрелял. Беше стрелял социологът. Беше стрелял в себе си.
Когато дойдох в стаята си, отново разтворих книгата му.
Аз никога по-рано не се бях замислил над това, защо се пишат биографиите на писателите или философите. Нали те се пишат и за това, за да покажат, че между автора и неговата книга съществува единство. А какво би било, ако го нямаше това единство? Какво би било, ако авторът прилича на естраден актьор, на масовик или светски бърборко, а неговата книга — това е могъщата мисъл, искреният и трагичен глас на изведнъж заговорилата история и природа?
Аз мислех за това, разтваряйки книгата. Мислех за това и за пистолетното дуло, насочено към слепоочието, и за сельодката с лук, и за пошлия му глас на естраден изпълнител, и за неговите празни, изтъркани, ничии думи. Но то беше само маска. Маска, която кой знае защо беше надянал на себе си дълбокият и изтънчен човек.
Неговата книга — това беше той самият. Той самият и този път без маска.
Книгата беше многогласна. Тя беше съумяла да се слее с множеството хора, пред които изведнъж беше възникнала стена. От едната страна — стена, а от другата — пропаст. Нямаше накъде да се бърза. Време беше да се помисли. Но нима малко беше мислило човечеството за няколко хилядолетия своя цивилизация? Нима малко мислители беше създало? Но нито един мислител не можеше да предвиди това, което се беше случило в резултат от войната на машините.
Читать дальше